ПОКОРЯВАНЕ НА БОРА
На Иван Цанев
Понеже бе сред боровете най-висок,
а и кората му - най-гладка,
ме предизвика да го изкатеря.
А аз най-ловък сред другарите си бях
и знаех си, че пак ще го докажа.
Обгърнах здраво лепкавия ствол
и колкото се качвах по-нагоре,
о него толкова по-силно се притисках.
Но не от обич го прегръщах аз,
а просто се страхувах да не падна:
кората му ожулвах, чупех клони
и се добрах накрая до върха победен.
Как тъничък бе той и колко страшно
от лекия ветрец се олюляваше.
Но аз му натежах и изведнъж
дървото се огъна и ме хвърли,
тъй както бикът хвърля, разярен,
с рога самоуверения бикоборец.
Политнах... И когато се опомних,
до корена му бях аз паднал възнак,
а борът се надвесваше отгоре
с настръхнали и страховити клони,
готов за нова схватка с мене.
И казаха ми, че съм бил щастлив,
щом клоните, които ме пребиха,
ме бяха и спасили едновременно.
Какво са няколко пропукани ребра,
дори ръката, счупена над лакътя!
Измина време и поисках аз
да видя пак високия си похитител,
но там намерих само пресен дънер,
стърчащ на сантиметри от земята
Другарите - другари с положение
и с вече удовлетворена завист -
заради мене бяха отмъстили
и най-тържествено ми връчиха подарък:
самият бор, превърнат на хартия.
Поисках да остана сам и пръснах
край себе си листата белоснежни.
Бях тъй безпомощен - с ръка гипсирана,
с очи, от белотата насълзени, -
но исках до един да ги изпиша
и както в некролог или в писмо до близък
мъчително започнах: "Мили Боре..."
© Стефан Стоянов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.09.2018
Стефан Стоянов. Поезия. Варна: LiterNet, 2018
Други публикации:
Стефан Стоянов. Кръвта на гълъба. София, 1990.