МНОГО СНЯГ
Да умреш посред зима и снежна виелица
като глутница вълци край тебе да вие.
А подобно овчици в кошари панелни
и познати, и близки от страх да се крият.
Този страх да е тяхното куче овчарско -
толкоз зло, че излишен да бъде овчарят.
Затова, че в студа си намерил смъртта си
само майка ти да ти прости. И гробарите.
Със замръзнали дири от сълзи очите ѝ
да приличат досущ на догарящи свещи.
Да похапнат събраните вкъщи старици
подсладено жито за душата на грешника.
А душата, душата вгорчена, все още
да се блъска из тялото в паника дива
и пръстта да разпука с порива мощен
на предпролетно цвете, но цвете бодливо.
Но това да е сън. Да се стреснеш. И буден,
на съня огледалото криво да счупиш.
Да изхвръкнеш с лопата навън - като лудите
да разчистваш снега, който трупа ли, трупа...
28-31 декември 1980 г., неделя-сряда, влакът София-Бургас
© Стефан Стоянов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.09.2018
Стефан Стоянов. Поезия. Варна: LiterNet, 2018
Други публикации:
Стефан Стоянов. Влажен климат. София, 1985.