ЧОВЕКЪТ-РИБА
Когато, беззащитен, ме пребиха
и с тежък камък, вързан на врата,
от най-високата скала със присмех
ме тласнаха направо към смъртта,
аз гръмнах в гърлото ѝ като бомба.
И тя, уплашена от този взрив,
изчезна... А подводната природа
хриле ми даде, в люспи ме обви
и майчински на свобода ме пусна.
Но гледам аз, из дълбините скрит,
как нощем между облаци-медузи
луната като въдица виси.
И как, блещукаща, се спуска ниско -
достигнала устата ми почти,
тя чака само дума, стон, въздишка
и безвъзвратно да ме закачи.
На оня свят от мене ще приготвят
за ангелите вкусно пиршество.
(А следващата вечер риболовът
ще е със стръв от моето месо.)
Оглозганите кости ще подхвърлят
на някой сит небесен котарак
и той ще ги яде, капризно мъркащ...
Но аз съм риба - ще мълча докрай:
дорде, отчаяно от несполуки,
в жестоката си въдичарска страст
небето се продъни и се срути,
макар и точно над самите нас.
28-29 август 1982 г.
събота-неделя
© Стефан Стоянов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.09.2018
Стефан Стоянов. Поезия. Варна: LiterNet, 2018
Други публикации:
Стефан Стоянов. Влажен климат. София, 1985.