Радина Узунова

ВЯРАТА

Радина Узунова

Всичко, което бихте поискали в молитва,
вярвайте, че ще получите, и ще ви бъде дадено.

Вярата. Ех, вярата... Има ли я сред нас, скрита и забравена дълбоко в съзнанието ни, но все още жива, или вече е изчезнала напълно?

Тези въпроси си задаваше Ванката, докато седеше на стола пред чина си и се чудеше какво да напише на белия празен лист пред него. Учителката им даде да пишат есе - "Какво е вярата за мен", но този въпрос само породи още много нови в ума на малкото момче.

Приятелите му отдавна бяха написали есетата си и играеха навън, а той все още се чудеше. "Вярата може да означава много неща - мислеше си той, - за някои е увереност в собствените им способности, други се уповават на вярата си в семейството, в доброто,в Бог... но пък има и хора, които отричат съществуването Му."

"А ти в какво вярваш?" - запита го някакъв вътрешен глас.

Ванката въздъхна дълбоко. Спомни си как често, когато бе малък, виждаше баба си да шепне тихо някакви думи и да се кръсти пред иконата, окачена на стената.

- Бабо, какво правиш? - питаше той, но възрастната жена винаги първо довършваше молитвата си. Поглеждаше с обич внучето си и му обясняваше:

- Моля се, синко. Когато хората силно желаят нещо, молят се за техен близък или се нуждаят от утеха, те се обръщат към Господ.

- А той слуша ли ги, бабо? - продължаваше с въпросите си детето.

- Слуша ги, но чува само онези, които вярват в Него искрено, в сърцето и в душата. Чуе ли ги веднъж, увери ли се в искреността на думите им, той им вдъхва надежда и изпълнява молбите им.

- Значи, когато хората искат да имат надежда, те просто трябва да вярват? - учудено запита Иван.

- Да вярваш искрено не е толкова лесно, детето ми. Да, много хора твърдят, че вярват в светците, кланят им се и палят свещи, но отвътре - в душите им - те са празни. Загубили са връзката си с Бог, забравили са светостта ѝ и тя е станала анахронична - несъответстваща на времето си.

- А как можем да върнем чистата вяра, бабо?

И тук споменът избледняваше. Ванката не помнеше какво каза баба му тогава, а вече бе твърде късно, за да я попита. Често му се искаше тя да е до него, да му помогне с някой мъдър съвет или да го прегърне утешително. Щом се натъжеше, той си спомняше благата ѝ усмивка, умните ѝ очи и доброто ѝ сърце. Знаеше, че макар телом да не е тук, тя винаги щеше да е с него духом. И тогава, ей така от нищото, момчето разбра какво е вярата за него. Грабна листа и химикалката и започна да пише.

На следващия ден учителката прочете пред класа всички есета. Когато дойде ред да чете и Ивановото, се обърна към него и го помоли да излезе пред съучениците си и сам да го прочете.

- Какво е вярата за мен - започна момчето, - вярата е нещо, което трябва да се усети със сърцето. Не можеш, а и не е нужно да я разбираш. Когато са малки, децата вярват в Дядо Мраз и в Снежанка, ала щом пораснат, това се променя. За тях вече не съществуват приказните герои, които носят радост на децата, липсва и вярата, че доброто и справедливостта ще възтържествуват. В света на възрастните царува примирението, че животът на едни дава много, а на други - отнема. Страхуват се да мечтаят, а така губят и вярата си. - Ваньо погледна към класа, който слушаше притихнал. Погледна и към учителката, чието лице изглеждаше сериозно, но в погледа ѝ детето прочете усмивка. - Баба ми често казваше, че за мечтите възрастта на човека няма значение, важно е само да повярва истински. Искрената и чиста вяра не познава отчаянието, тя се бори докрай, независимо от трудностите. Тя ни крепи, дава ни сили да продължим напред и ни прави хора. За мен вярата е нещо много скъпо, нещо, което не можеш да придобиеш, а трябва да потърсиш в себе си. Откриеш ли веднъж тази магия, не я пускай. Следвай я и тя ще ти посочи верния път.

Ученикът вдигна поглед от листа в ръката си, усмихна се и благодари за вниманието. В този момент съучениците му заръкопляскаха. Госпожата го похвали и му каза да си седне на мястото.

Докато вървеше към чина си, Ванката продължаваше да се усмихва. Мислеше за баба си. Именно нейният глас онзи ден го запита: "А ти в какво вярваш". Детето знаеше, че баба му продължава да го пази и напътства; че духът ѝ ще живее вечно. "Значи, това е вярата - вътрешно убеждение за нещо - помисли си тогава то. - Вярата е най-голямата сила на тази земя. Дава ни криле, с които да полетим високо, но поколебаем ли се дори за миг, ще паднем. Затова трябва да вярваме не с разума, а със сърцето си. Защото то бие докрай".

Разказът е награден с поощрение във "Варна Лит" (2019) и публикуван на сайта на "Варна Лит".