СЛЕД ГОДИНИ
Ти не бързаш заникъде вече, а и няма защо -
пътят свърши за теб и назад мълчаливо се връщаш:
прашен скитник, потърсил обратно утеха и дом,
а застанал пред прага на старата, грохнала къща.
Само тя те очаква и помни - единствено тя,
но защо се надига във гърлото глухо ридание?
Като смъртна прокоба се спуска край теб вечерта
и отваря в сърцето ти пак незараснала рана.
Как живота си ти разпиля по далечни стъгди,
а за дума едничка остана душата ти жадна!
Ще запалиш отново огнището, струйка от дим
ще подсети, че вече си тук, но кого ще зарадва?
© Людмил Симеонов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.03.2021, № 3 (256)