Рана Хамудда
Ходеше прекалено бавно, а хората го аплодираха, викайки: "По-бързо, шампионе!", но той все така бавничко ходеше. Накрая сe питаха: "Какво се случва? Фуад е много бърз мъж, защо тогава ходи толкова бавно по време на това състезание. Тича толкова мързеливо като изморена камила!"
Фуад продължи да върви така бавно и все по-бавно, докато спря съвсем, след което рухна, плачейки на земята.
Хората го наобиколиха и го попитаха:
– Фуад, какво ти става?
- Не виждате ли, че вървя и тичам без съперник? Не виждате ли, че нямам противник? Цял живот съм единствен, без никакво съперничество. Животът ми е без смисъл, да, без никакъв смисъл. Всичко на този свят е без стойност, ако няма свой равностоен противник. Животът ми върви така гладко, тъй като не ми се е налагало досега да се състезавам с някого. Никога не съм опитал горчивия вкус. През целия си живот никога не съм бил първенец, тъй като не съм имал противник, с когото да се състезавам... И изведнъж се появи такъв, появи се силен противник!
Фуад стана от земята, изтърси прахта от душата си, започна да тича и като стрела да пресича хоризонта. Смееше се, падаше, спъваше се. Изпитваше болка, плачеше и сам лекуваше раните си, след което ставаше отново и продължаваше да тича.
Фуад продължи да тича, както и противникът му. Фуад бе вече много близо до финалната линия. Интересно, кой ли ще спечели състезанието?
Гласът на коментатора гърмеше силно.
Най-накрая противникът спечели състезанието. Фуад загуби... Но днес той за първи път изпита вкуса на живота.
© Рана Хамудда
© Хайри Хамдан - превод от арабски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.08.2018, № 8 (225)