ВСТЪПЛЕНИЕ
Прости ми, прости ми, родино,
че до днес за мен си била
в една пъстра корица
на някакви двеста страници
и в половин милион
сънища и надежди.
Как си могла да допуснеш
да те гледам в очите,
а сам, като измамник да гледам
във въображаеми за мене очи.
Как си успяла да разбереш
какво на ухото ти шепна?
А ветровете, земните ветрове
издухваха моите думи.
И, за бога, върху какво
съм поставял ръката си,
когато в теб съм се клел?
Може би, върху главата на цвете?
Може би, върху главата на мравка?
Може би, върху мене самия
и върху очите на моите приятели?
Тежки са тези думи,
но би било още по-тежко
да живея,
без нищо да съм разбрал.
Сега зная,
че няма защо Еверест да изкачвам,
за да видя по-надалеч.
Аз вече бях на върха.
Сега виждам,
че няма къде повече да отстъпвам,
за да осмисля нещата.
Аз можех уморен да се върна.
Но аз се завърнах гладен.
© Ояр Вациетис
© Здравко Кисьов, превод от латвийски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.04.2020, № 4 (245)
Други публикации:
Ояр Вациетис. Ръцете на Венера. София: Ерго, 2019.