ПИСМО ДО НАДЕЖДАТА

web

Погледнете ме страстно под вежда,
аз съм Чонов, спомнете си - ...нов.
Моя светла, красива Надежда,
моя синя партийна любов.

Бях готов - очарован и сепнат -
да Ви вдигна, ей тъй, на ръце.
Но - уви! - за мене не трепна
тъмносиньото Ви сърце.

Как във транс съм скачал по митинги,
яростно как съм викал: “Боклук!”
Но на ловешките Ви брифинги
не съм похапвал суджук.

Днес не свеждайте поглед скромно,
свърши - всичко беше игра.
От Брюксел до София ще си спомнят
изящните Ви бедра.

Вие - искрица, слънце, видение
в тоталитарния мрак.
Простете тъпото ми сравнение
и дебелашкия ми мерак.

А сега, от живота кошмарен,
ще си тръгна на зиг-заг, пиян.
Сбогом, останете си вярна
на онзи черен-неверен Иван.

Ще замлъкна - заключен, излишен
и захвърлен, без ключ, катинар.

Тодор Чонов, петдесетгодишен,
бивш поет и малко седесар.