КАТЕХИЗИС
Съдбите ни се лутат из мъглата безпризорни -
встрани от конюнктурни автори и от бездарни режисьори.
А любовта, ах, любовта, захвърлена от нечия ръка студена,
въргаля се на мрака в козината изпотена.
Като подхвърлено дете пищи и свива мънички юмруци
в железния контейнер сред кварталните боклуци.
Надеждата, измъчена, отчаяно се гърчи и трепери,
облъчвана от милосърдие в онкологични диспансери.
И организмът й върти педалите и търси вътрешни резерви,
и в работилницата на ума звънтят обтегнатите нерви.
Не искам Моят труд и Мойта гордост да се смеси
с капризите на самозвани принцове и на принцеси.
Но ми омръзна с мисълта за хляб да ставам и да лягам,
не искам да премина през живота - гол, като тояга.
Признавам си, понякога във безизходността на мрака
завиждал съм и на мерзавеца, и на глупака.
Не съм ламтял за кухненски разгул и битово блаженство,
човекът има правото на висша свобода, на съвършенство.
Човекът има правото на сетен вик, на болка,
невидима като Екватора и неговата обиколка.
Човекът има правото дори да бъде странен,
да стъпи горд на Еверест и там да си остане.
Човекът има правото да заживее просто:
с идеята на карловския синеок апостол.
Да бъде будна съвест, да зове и да тревожи
и да въстава срещу всичките съвременни велможи.
Да подкопава с нокти остарялата световна сграда,
да я руши, да я съзижда, да ликува и да страда.
Да мине своя маратон, с Вестта да смае
пресипналите от патетика платени глашатаи.
Да ме простят кръчмарските професори и живият живот, но
съмнявам се дали човекът е обществено животно.
И както чух наскоро някакъв субект да вика -
не е и мислеща, а кимаща на всичките страни тръстика,
замаяна от полъха на политическия вятър
в декора на световния съвременен театър.
Защо да се самозалъгваме с пустинните миражи,
че някакъв червен обществен лакмус ще покаже
в объркващата до нелепост сложност на нещата,
кое е истината за света, кое лъжата -
тъй както някога в гимназията образцова
и солната киселина, и натриевата основа -
когато няма разлика между овце одрани
и вълци, клекнали под лунна светлина да ближат рани.
Жестоко е наистина, чудовищно е, но единствен ножът
ще различи овцата от вълка във овча кожа.
Защото има още разпилени из полята кости
и кървави Марици, и трагически Огости,
защото има още неизбродени докрай върхари
и знамена, и чест, и обич за България.
Българийо - дом, майка, слънце, въздух, рози,
не съм те оскърбявал с туристически възторзи.
И колкото във времето назад да се обръщам,
не помня да съм бил турист във родната си къща.
Не съм разсейвал с лозунги ленивата си скука,
аз тука съм роден, живял съм и ще гина тука...
© Тодор Чонов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.12.2016, № 12 (205)