КАТЕХИЗИС

web

Съдбите ни се лутат из мъглата безпризорни -
встрани от конюнктурни автори и от бездарни режисьори.

А любовта, ах, любовта, захвърлена от нечия ръка студена,
въргаля се на мрака в козината изпотена.

Като подхвърлено дете пищи и свива мънички юмруци
в железния контейнер сред кварталните боклуци.

Надеждата, измъчена, отчаяно се гърчи и трепери,
облъчвана от милосърдие в онкологични диспансери.

И организмът й върти педалите и търси вътрешни резерви,
и в работилницата на ума звънтят обтегнатите нерви.

Не искам Моят труд и Мойта гордост да се смеси
с капризите на самозвани принцове и на принцеси.

Но ми омръзна с мисълта за хляб да ставам и да лягам,
не искам да премина през живота - гол, като тояга.

Признавам си, понякога във безизходността на мрака
завиждал съм и на мерзавеца, и на глупака.

Не съм ламтял за кухненски разгул и битово блаженство,
човекът има правото на висша свобода, на съвършенство.

Човекът има правото на сетен вик, на болка,
невидима като Екватора и неговата обиколка.

Човекът има правото дори да бъде странен,
да стъпи горд на Еверест и там да си остане.

Човекът има правото да заживее просто:
с идеята на карловския синеок апостол.

Да бъде будна съвест, да зове и да тревожи
и да въстава срещу всичките съвременни велможи.

Да подкопава с нокти остарялата световна сграда,
да я руши, да я съзижда, да ликува и да страда.

Да мине своя маратон, с Вестта да смае
пресипналите от патетика платени глашатаи.

Да ме простят кръчмарските професори и живият живот, но
съмнявам се дали човекът е обществено животно.

И както чух наскоро някакъв субект да вика -
не е и мислеща, а кимаща на всичките страни тръстика,

замаяна от полъха на политическия вятър
в декора на световния съвременен театър.

Защо да се самозалъгваме с пустинните миражи,
че някакъв червен обществен лакмус ще покаже

в объркващата до нелепост сложност на нещата,
кое е истината за света, кое лъжата -

тъй както някога в гимназията образцова
и солната киселина, и натриевата основа -

когато няма разлика между овце одрани
и вълци, клекнали под лунна светлина да ближат рани.

Жестоко е наистина, чудовищно е, но единствен ножът
ще различи овцата от вълка във овча кожа.

Защото има още разпилени из полята кости
и кървави Марици, и трагически Огости,

защото има още неизбродени докрай върхари
и знамена, и чест, и обич за България.

Българийо - дом, майка, слънце, въздух, рози,
не съм те оскърбявал с туристически възторзи.

И колкото във времето назад да се обръщам,
не помня да съм бил турист във родната си къща.

Не съм разсейвал с лозунги ленивата си скука,
аз тука съм роден, живял съм и ще гина тука...