Камелия Миленкова
И моите, като вперените очи на цялото село, са ги запечатали така: той и тя, прибиращи се винаги заедно вечер, след втората смяна; изпраща я и продължава до дома си, две къщи по-надолу, на същата улица. Тя - вдовица, с две дъщери и много дългове. Той - вдовец, с двама сина и много сливова в мазето. След вечеря, и щом децата са си легнали, чака я и отиват по пътеката към реката. Бавят се не повече от час. Изпраща я; на прага обгръща кръста й с ръка.
Това виждахме. Затова всички се питахме: защо не си я прибере у дома? Да се съберат - за любовта им трябва общо огнище...
Но не виждахме ръката му как пуска десет лева в джоба на престилката й - пари, които тя даваше за джобни на децата. И как погнусена, от разходката край реката, заспиваше до тях.
© Камелия Миленкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.09.2015, № 9 (190)
Текстът печели Първа награда на конкурса за кратка проза, организиран от ErunsMagazine и LiterNet, 2015.