Сключила вежди, намръщена,
в нозете ти поглед забила -
така те посрещам, сине мой, вкъщи,
все по-объркана и по-безсилна.
Утре сигурно ще намериш
своята човешка пътека,
ще я извървиш по-уверено,
по-плодоносно от мене, по-леко.
Сега всичко е наопаки:
леглото, чантата, душата ти.
Катастрофално завършваш срока,
на нож с всички преподаватели.
Браниш своята справедливост,
присвоил си права на съдник.
Гледам те ту с ярост, ту мълчаливо:
утрешният ти ден какъв ли ще бъде?
Макар и свързани с верига,
нужни сме си и се обичаме.
В душата ти кръжи една чучулига,
а аз на зимен връх приличам.
Теглим се в различни посоки,
усилията ми са напразни:
срамувам се, когато те нахокам,
сполуките ти са мои празници.
Боя се за тебе, фиданчице мила.
Дано зараснат днешните рани:
нали съм ти най-вярната закрила,
нали си ми болка и упование...
© Иванка Павлова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.05.2016
Иванка Павлова. Зрея в мълчанието. Варна: LiterNet, 2016
Други публикации:
Иванка Павлова. Зрея в мълчанието. София: Ерго, 2016.