Иван Вълев
Още рано сутринта в нашата махала настъпва необичайно раздвижване. Впрягат дългите коли, цвилят коне, мучат волове, проблясват на слънцето брадви, дрънчат ония, големите триони... Ние, децата, няма да изпуснем такова важно нещо - щели да секат гората. И нашата, и на чичо Вълю, и на другите съседи... Качваме се по каруците, карат ни се да се връщаме, но ние никого не слушаме.
Сред дъбравите в една долчинка се издигат чак до небето десетина светлосиви ясени с гладки кори. Татко казва, че са наши. За да видя върховете им, аз се навеждам чак до земята и си изкривявам врата. Горе хвъркат птички. Листата трептят. Облачета се белеят.
- Да оставим поне два-три, Ристьо, за спомен! - моли се баба, но татко е много ядосан и не иска да я чуе.
- Казано е: всичко наред! Ще сечем! Ниви щели да правят. Такова било нареждането отгоре.
И едни яки мъже, опрели колене в тревата, вече дърпат големите триони с дръжки от двете страни: ржин-ржин-ржин! - режат светлите стъбла, дебели колкото врата на биволския бик. Ронят се влажни дървени трици. Разхвърчават се птички, побягва зайче.
Чичо Вълю вика:
- Децата да бягат далече! Иванчо, пази се! Дръпнете го това дете, да не стане беля!
И ето: падна първото отрязано дърво. Изпочупи ниските храсти. Чу се нещо като въздишка на великан. Яребица ли, фазан ли изпищя на умряло... В гората внезапно стана по-светло. Но и празно.
А брадвите наоколо не спират да лаят - там секат дъбравите. Там сме брали божури за венци, за Кирил и Методий. Мъжете се карат и ругаят, децата плачат, майките им ги гълчат и се заканват. Олелия. Суматоха, както казва често баба.
И край. Няма я нашата ясенова горичка.
© Иван Вълев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.03.2018, № 3 (220)
Други публикации:
Иван Вълев. Лятно кино. Пловдив: Хермес, 2017.