Иглика Дионисиева - Маска от живо месо

МАСКА ОТ ЖИВО МЕСО

Иглика Дионисиева

Пейчо Кънев - Живо месо Четох последната стихосбирка на Пейчо Кънев "Живо месо" следобед. Четох я след два дни вечерта. Но реших да пиша за нея в слънчевия азимут на деня. И никакъв произвол няма тук, а всичко това е напълно целенасочено. Защото поезията от тази книга е като много силно и гъсто питие, от което не можеш да изпиеш повече от една чаша. Защото тази поезия се стоварва в пространството и възприятията на четящия като плътно и наситено затъмнение. След последния прочит бях сигурна, че тези стихотворения приличат на камъни, запратени по и без това малкото светлини в нашия свят.

"Поезията е маската, която слагаш, когато искаш да видиш истинския свят през очите на някой друг." - това казва авторът в края на книгата. Силно съм заинтригувана от тази дефиниция. От една страна, колцина поети биха имали увереността да изговорят подобна формулировка. От друга страна, доколко е вярно това твърдение, поставено на потвърждение/отрицание на самите творби в книгата.

Стихосбирката е разделена на три части, а първото и последното стихотворение ("Графити" и "Фалшив мемоар") обособяват поетичната рамка на книгата. Ето част от представянето на лирическия герой във "Фалшив мемоар":

Лицето ми е разтегнато
от корица до корица.

В двете стихотворения фокусът е върху пишещия, да го наречем "автор". Но този автор е подложен на самоирония - толкова, че образът му да изглежда пределно правдив. В първото стихотворение е зададен един от често употребяваните похвати в книгата - контрастът:

черно човече - бели листове

В последното стихотворение има "черни кучета" и - не, няма нищо светло.

И така, ако "от корица до корица" се намират "записи" все на едно и също лице? Е ли възможно тогава да виждаш истинския свят през очите на някой друг? За да бъде вярно, използвам книгата, за да видя света през чуждия поглед. И видях светини, изпразнени от съдържание, девалвирали от прекалена употреба ("Израстването на душата"); име/роля, не по мярка на всеки ("Цезар"). Видях стихотворения, контрастиращи в посланията си.

- "Инсомния" и "Библиотека за глухонеми":

В "Инсомния" се срещаме с призрачно размножаване на човек, който пише стихотворение - количествено утвърждаване на "важността" на поета. А в "Библиотека за глухонеми" глухонемите не чуват "поета,/ който изправен в средата на залата/ им чете с патос новите си стихове."

- "Тъмнина" и "Натюрморт с живот":

В тези две стихотворения усещането за тъмнина/светлина е постигнато не само картинно. Тъмнината е важно "действащо лице" в много от стихотворенията на Пейчо Кънев. И освен това, въпреки нерадостните усещания, които тя поражда, по някакъв начин тя е свързана с божественото. "Бог е място, потънало в абсолютен мрак." - дефинитивно твърдение на автора. "...и до мощите на светеца,/ пребит с камъни. Единствено над него няма/ никаква светлина и остава мрачното усещане,/ че никога не е имало." - поетична реализация на прозрението. И ако тази "Тъмнина" е пълна със сакралност, то в "Натюрморт с живот", където се редят картини на светлина, надежда и живот, липсва всякаква божественост.

Цветовият натюрел в стихосбирката не е богат, спектърът му не е широк. Цветовете са сякаш изтръгнати от общата палитра, но затова пък са силно експресивни: черно, бяло, "кърваво и мътночервено" ("Турски килим").

Времето е или разтегнато, или замряло, възможно за възприемане само като мигове ("В този момент", "Адажио", "Този момент", "Манхатън", "Неподвижност", "Бавно движение", "Последователност"). Времето е относителна величина за тъмните фигури, шестващи по страниците на книгата. Тъмни и абсурдни образи, персонажи, юродиви не по същество, а като следствие от изкривения, неправилния живот на човечеството. В тази категория влизат образите, предизвикващи ужас (заради самия ужас), но и тези, които са герои в баталните стихотворения. На почитателите на хоръра силно препоръчвам стихотворения като "Преброяване", "Сънят на отшелника", "Мъртъвците", "Некролози във вестника", "Безкрай", "Нещото", "По всяко време".

Пейчо Кънев е един от авторите, които не щадят читателите си. Да покаже красотата на човека и бога не е в неговите цели. Може ли да бъде наречен човек красив, докато се случват войни? За каква еволюция, повдигане и въобще - напредък говорим, докато:

Малко момиченце
в дрипи
проси храна от войника
който
разстреля майка му.

("Война")

Войните (уж) са различни, и (уж) имат много лица - на сираци, на убити майки и отцеубийци (Vae victis"), на абсурдни картини ("На източния фронт"). Дали би могъл човек да надмогне тъмнината, в която битува, докато белият гълъб лети към следващата война? Ненормалните състояния, които сами избираме в живота си, не биха позволили правилност и нормалност. Затова засега на човек му остава да е "живо месо" - същество, усещащо болка, докато живее. И за да живее, да е способно да отстрани от себе си нечистотиите и гангрените. Стихотворението "Живо месо" е безпощадно, неоставящо никакви илюзии:

Навсякъде смърди на война.
Горят могили от трупове.
Тежки облаци от мазен дим...

Реалистическо начало на стихотворението и, уви, меродавно описание и на днешния ден. Но и голяма е надеждата в "живото месо" - в мислещия и чувстващия човек. В последната строфа поетът си служи с теза и антитеза, за да внуши вярата си, че добър край (край на войните) е възможен. Разбира се, и тази авторова задача е изпълнена с майсторство: да внушиш вяра в живота и в човека - с последното изречение, състоящо се предимно от отрицателни конструкции и минорни картини. А задачата на твореца, който трябва да посочва недъзите на обществото? И защо има празна чаша на корицата на книгата?

Сложете си маската и търсете отговорите.

Пейчо Кънев. Живо месо. София: Издателство за поезия "ДА", 2015.