Стефан Кисьов - Гларуси (пиеса)

ГЛАРУСИ

Стефан Кисьов

Нощта на удавниците

Нощ. Хотелско фоайе. СЛУЖИТЕЛЯ е сам. Пуши нервно цигара, оглежда се. Тогава се появява Ума. Влиза в пустото фоайе и сякаш стопява полумрака с ослепителната си усмивка. Тя е...абе красива. Спира до рецепцията и смига на администратора. А - чува се музика от радио.

Ума: Значи тук работиш?

Служителят: Харесва ли ти?

Ума: (оглежда се). Нашият хотел е по-хубав.

Служителят: Той е за западни туристи. Този е за българи, а те нямат валута.

Ума: Все пак не би трябвало да е така. И те са хора.

Служителят: Всички сме хора.

Ума се смее закачливо.

Служителят: Защо не дойдеш при мен? Имам свободен стол.

Ума: О кей.

Служителят: Трябва да излезеш от тази врата и да минеш откъм коридора. (Показва й.)

Ума заобикаля рецепцията и влиза при администратора. Той вдишва аромата на тялото й, докато тя се настанява на стола до неговия и кръстосва голите си бедра, а когато се навежда да се подпре на плота, се заглежда дискретно в разтворилото се пред него деколте. Там има какво да се види.

Вратата на хотела се отваря и влизат двама чешки туристи.

Туристите: (на лош български). Добър вечер.

Служителят: Добър вечер. (Дава им ключовете.)

Туристите: Ляко ноц.

Служителят: Ляко ноц.

Те си тръгват. Ума ги изучава с любопитство. Както и те - нея.

Ума: Какво правиш тук цяла нощ?

Служителят: Обикновено спя.

Ума: Имаш ли право?

Служителят: Не.

Ума: Защо спиш тогаз?

Служителят: Защото ми се спи. Позволявах си да спя дори в казармата, докато бях на пост с автомат и рискувах да ме хване някой началник и да ме набутат в ареста.

Ума: Ти си луд! В Дания това не би било възможно и никой не би помислил да го прави! Там хората изпълняват задълженията си!

Служителят: България не е Дания.

Ума: Знам това. Тук хората и животът са ужасни. Особено хората. Те са прасета! Разбираш ли думата?

Служителят: Да.

Ума: Хвърлят боклуци по земята, плюят и говорят глупости на момичетата. В западните държави не е така.

Служителят: О-о! Слушал съм много неща за там. (Ядосано.) Може и да са верни, но важното е какво става тук, нали?

Ума: Какво имаш предвид?

Служителят: Вас! Западняците! Мъжете и жените! Като дойдете тук в България, всички ставате като българите. Блъскате се за места в минивлакчето и по автобусите, правите чейнч на черно и гледате да се изчукате с който и да е! Така, че не ми говори за това колко сте морални!

Ума: Аз не съм такава! И не одобрявам подобно поведение.

Служителят: Знам. Ти си изключение. Но всички други го правят. Понякога имам чувството, че само за това идват. Да забравят за малко напарфюмирания си живот и да видят нещо истинско. Защото тук животът е все още истински, а не измислен, нито нагласен от разни мижитурки и богаташчета, които се чудят как да си харчат парите. Всички вие идвате тук не само заради морето, слънцето и евтинията, а и за да станете поне за малко като нас диваци. Вярно че сме диваци в сравнение с вас. Не отричам. Но ако и вие живеехте в подобни условия и вие щяхте да станете като нас, ако не и по-лоши. Например скоро наблюдавах две германки от Берлин. Майка и дъщеря. Те не бяха изключение.

Ума: Какво са правили те?

Служителят: Наблюдавах ги без да искам, докато се печаха на плажа. Дойдоха миналата седмица. Случайно разбрах, че са отседнали в хотел “Метеор” и на плаж бяха пред хотел “Метеор”, а аз все там се мотая.

Ума: Знам. (Смее се.) Нали там се запознахме.

Служителят: Както и да е. Тези жени стояха съвсем сами на плажа през първите дни. Лежаха и се печаха. После до тях се появиха двама сърби. Най-напред си говореха, след това мъжете започнаха да мажат гърбовете им с плажни масла. Разбира се, взеха и да ги прегръщат...

Ума: Защо, разбира се? (Недоволно.)

Служителят: (докато продължава да говори, слага ръката си на гърба на датчанката). Защото винаги така става. В началото майката и дъщерята се дърпаха. После постепенно спряха. Започнаха да се целуват и опипват пред погледите на всички, което пък беше доста интересна гледка, защото и двете не носеха горнища на банските. А ръцете на мъжете бяха все в долнищата им. Те ги натискаха и правеха с тях каквото си искат.

Ума: Това е ужасно!

Служителят: Тогава и аз така си мислех. Мислех си не за тях, а за бащата. Мислех, че дори и да е разведена, майката няма право да се държи по този начин пред дъщерята. Бях старомоден. Бях възмутен...

Ума: И аз съм възмутена!

Служителят: Всъщност това ме възмути - не толкова, че го правеха, колкото, че не се срамуваха една от друга. Но след няколко дни знаеш ли какво стана? Двете излезли да плуват навътре в морето. Отишли след шамандурите, сами, без двамата си любовници. И както си плували сред вълните, един скутер минал отгоре им. Отрязал им главите! И на двете! Ей така, като с бръснач ги отрязал! И на майката, и на дъщерята! Дори не успяха след това да ги намерят. Изпратиха ги в Германия в ковчезите без глави! Представяш ли си?

Ума: Не! Не! Кажи ми, че не е вярно!

Служителят: Вярно е! Да! Отрязал им главите, докато плували! Не ги видял! Но както и да е. Това промени всичко в представите ми за добро и лошо, красиво и грозно. Разбираш ли? Разбираш ли как всичко може да се промени ей така, като на шега?

Ума: (разплакана) Да! Разбирам!

Служителят: Ние, хората, сме по-малки от живота. Толкова сме малки, като мравки. А той е голям, пълен с изненади и понякога толкова кратък! Като една нощ с голяма луна! Ние сънуваме, а сме будни и само болката е истинска.

Ума: Да! Да! (Прегръща го.)

СЛУЖИТЕЛЯТ започва да я прегръща страстно. В този момент по радиото зазвучава “Мила родино”. По време на химна той я разсъблича, и т.н. Тогава се чува силно чукане. На вратата се появява униформен полицай. Ума навежда глава, СЛУЖИТЕЛЯТ застива над нея неподвижно. Полицаят се хили.

Полицаят: Как е?

Служителят: Добре.

Полицаят маха с ръка и излиза.

Ума: Видя ли ни?

Служителят: Да.

Ума: Това още повече ме възбуди!

Двамата пак започват да се...

Ума: О, хубаво ми е! Толкова ми е хубаво! Толкова ми е хубаво! Да! Сякаш се давя! Сякаш се давя! Давя се!

Край

<<< || >>>