БЕЗКРАЙНА ПОЕМА
(втори откъс)

web | Стари неща

Събуждам се.
И:
ужас:
установявам, че съм жив.
За кой ли път...
И докога?
Омръзна ми!

Лъщи пореден ден -
като подарък-наказание.
А некролозите около мен се размножават:
снимка н стих, снимка и стих...
(Стнх! Стих! Стих!)
Все другите! Все другите!...
А Коста (сиреч аз) -
не го печатат. Не го печатат...
А съблазнителна е перспективата-надежда:
"Нашият скъп... От вечно скърбящите."

Защо скърбящите се смятат вечни?
Умира вечния скърбящ
и със смъртта си ражда нов скърбящ:
"От вечно..."

Нещастни мои, тъжни и добронамерени
Все пак поетът е красив безсрамник:
когато къса дрехите си,
(псувайки),
когато ви се разсъбличва,
(псувайки),
не предизвиква лоши помисли
(освен у покварените).
И нека се окаже, че сте прави,
и нека се окаже, че е изрод
душата-тяло разсъблечена;
красиво е само по себе си
безсрамното му разсъбличане;
утеха е:
за изродите с хубави сърца
и назидание
за съвършените мръсници.
Ох,
ето свечерява се отново,
и ще заспя с измамата,
че моята душа е чиста.

Когато дойде утрешният ден,
аз завещавам като клетва:
не ми къпете тялото!

И:
никакви дисекции -
направих си ги сам:
"Смъртта е неестествена!"