МИХАЕЛА

На Алберт

Париж е голям и сив проскубан котарак
В зелената мъгла стърчат неясни кули...
Изключено е да е сутрин вече
но и за вечерта е още рано
Мостовете на Сена са огромни нули
между цифрите на двата бряга
И всичко близко е и едновременно далече
познато ужким а пък странно

Еднакво нереални са дърветата обърнати в реката
и другите над тях в реално измерение
Като докосване със четка на водата
без шум листата падат уморени
във жълтите си отражения
Не знам защо ми се върти в главата
едно неясно изречение:
“Михаела
влиза
във мъглата”

Отидоха си колумбините коварни
с тях играехме в един театър
И зрителите си отидоха доволни
заредени с алкохол и вяра
И сякаш нищо няма да остане
освен мъглата с мириса на сяра
Вървя а всъщност съм така бездвижен
мислех си че няма никога да стане

Михаела
влиза
във мъглата

Минава лодка - чувам плисък от весла
фенерите са мокри врани
Изплакано е сякаш всичко във душата
декорите и дрехите са изподрани
Сега и тя която даде стойност на нещата
която бе любов и красота
в едно събрани
Михаела
влиза
във мъглата

Бе въплъщение на най-върховното сияние
което бях докосвал със ръка
Бе щедър бог във моето изгнание
за да позная свободата
По милост надари ме със любов
и с най-прекрасното страдание
Сега като безмълвен послеслов
Михаела
влиза
във мъглата

Но тази странна сянка в далечината
навярно тя е - много й прилича
Дори бих казал е самата тя
Отива си...
И бърза...
Сякаш тича...
Не! Спира се и маха...
Тя ме вика
Усмихва се...
Почти докосвам й косата
Почакай идвам Михаела...
За прошка ще ти коленича

Михаела
влиза
във мъглата

Париж, 12.11.1990