ЧАСТ ВТОРА
(XI)
Габриела Цанева
Организираният садизъм, рафинираната система за унижения, бюрократизираното унищожаване на човешкото достойнство, всички инциденти, които се описваха трезво, чиновнически в документите, се превръщаха в живи картини.
Лион Фойхтвангер
Свърши лятото. Разговарях с много хора - най-близките до мен. Научих - много или малко - не знам. Разказах разказите им върху хартия... Повярваха ми... Поискаха да върна времето, да съживя спомените. Искаха - миналото да се знае... Частица по частица го събирах. Частица по частица събирах историята, която за мен започна по времето, когато се учех да чета. Историята, която за мен започна с три свещи, запалени над гроб с двама мъртъвци.
* * *
С баба сме двете, в старата къща. Седим една срещу друга. Тя ме гледа - упорито, съсредоточено. Аз държа тетрадката в ръцете си. Започвам да чета от началото - нашият общ спомен. Чета и сълзите са стегнали гърлото ми. Чета и не искам да погледна към баба - страх ме е. Чета. После тя си пое дъх - дълбоко, рязко и шумно - като давеща се. Давеше се - в сълзите си. Млъкнах - чувствах се мръсна и жестока, - защо разравях стари болки? А баба каза: "Чети!". С овладян глас, спокойно и настоятелно. Тя искаше да чета. Продължих. Не смеех да я гледам, но знаех, плачеше. Сълзите се стичаха по старото й лице, мокреха ръцете й, с които ги бършеше, мокреха блузата й, в която попиваха. Не издържах, млъкнах. "Не мога..." А тя, с овладян глас, тихо и настоятелно каза: "Чети, аз трябва да чуя... не ми обръщай внимание." Гласът й трепереше, заплака. Искаше ми се да хвърля тетрадката, да избягам, да се скрия. И никога, никога повече да не си играя с времето, със спомените, с болката, заключена в тях. А баба продължи да говори - през сълзите, спокойно и твърдо: "Пак се върнах там и ми стана мъчно за нея, за всичко... Мъка и тегло - това ни остана от комунизма." Думите й бяха присъда.
Продължих да чета. Високо и ясно - за да ме чува... Аз и баба в старата къща...
Когато свърших, сълзите й бяха изсъхнали. Очите й бяха сухи и стари. В тях имаше болка, но тъга нямаше. Надежда, спокойствие, увереност, всичко заедно или нещо друго...
"Пиши - казва баба. - Тези, които я познават - да си спомнят. Тези като теб, които нищо не знаят - да знаят. Да знаят какви времена бяха...
Само мъка и тегло ни остана от комунизма."
* * *
И продължавам да пиша - спомените на близки и непознати. Спомените за бабината сестра и за времето. Спомените за младостта, за борбата, за страданията и надеждите. Спомените за историята, която са създавали, за забранената история, затрупана с мълчание и страх... И забрава.
© Габриела Цанева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.04.2010
Габриела Цанева. Миналото в мен. Варна: LiterNet, 2010
Други публикации:
Габриела Цанева. Миналото в мен. Документална повест. Велико Търново: Сеяч, 1994.