МАЙСТОР МАНОЛ

Майсторе Маноле, майсторе Маноле,
Тебе аз те търся, тебе аз те моля,

Не да ми откраднеш бяла месечина
Както крадат нощем цвете от градина,

Не да ме поръсиш с перушинки звездни,
Не да ме поносиш из бездънни бездни.

Ако ме попиташ - а тогаз защо ли? -
Ще ти отговоря, майсторе Маноле:

Че не змей хвъркати трябва ми на мене,
А ми трябва някой със криле строшени,

Който все си мисли, че са поправими
И над тях се мъчи и лете, и зиме,

Нощем ги стъкмява, денем се развалят
И пак неуморно почва отначало;

Който да разбира не намира сили,
Че крилат е само който има жило,

Че крилат е само камък запокитен,
Смях озлочестител, срещу нас политнал;

Който да разбира не намира сили,
Че така ни Господ сътвори безкрили,

Че ревниво Господ небето си пази,
А от нас поиска все калта да газим,

Кал сами да станем, да торим земята -
Ти не го разбираш, затова хвала ти.

Та затуй вземи ме, ако ти е воля -
Аз ще ти помагам, майсторе Маноле:

Летвичка да вържа, гвоздей да забия,
Синините с хладна вода да измия...

И със тая наша вечна залисия
Времето за оран ще пропуснем ние

И докато двама майсторим крилата,
ще забравим с тебе да торим земята.