ПЕРО
Живях при светията седем години в смирение.
Водица му носех, премитах неравния под.
След него вървях, а по време на нощните бдения
прехвърлях в ума си достойния негов живот.
Прехвърлях в ума си оскъдните негови думи,
и лек за душата си гърбава дирех сред тях.
Старателен бях, но ме Господ наказа с безумие,
та всичко разбрах, ала нищичко не задържах.
Тогава си тръгнах, по-горд от обиден владетел.
В полята се спуснах и там заживях без закон.
Отдето преминах, не песен оставих, а пепел.
Когото обичах, не радост му дадох, а стон.
И още по-страшно прегърби се, сви се душата ми...
Но всяка душа е пружина с внезапен разгъв!
И аз отведнъж проумях, че това ми е платата,
и кръстът това ми е - да се разкажа такъв!
Така, както капката носи дъха на стихията,
така всеки носи безценен и важен товар.
И аз проумях, че през мен ще глаголи светията,
и грешникът също, дори безсловесната твар.
Поех към килията пак, и пристъпих на пръсти.
Посрещна ме само на стареца немият гроб.
На масата сложих мастило и листи, прекръстих ги,
помолих се мълком и хванах в ръката перо.
1985
© Бойко Ламбовски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.05.2004
Бойко Ламбовски. Аленото на декаданса. Варна: LiterNet, 2004