САМ

web

На моя ден и моята несрета
догарят вече сетните огньове...
Кой би разбрал въздишката ми клета
и сълзите, и страшните окови?

Вървя сред хора, а съм сам. Едва ли
ще срещна отзив. Нежен поглед няма,
ни топла длан, която да погали
лицето ми студено като камък.

И на града през уличната врява
пиян от горест, аз самотен крача.
Денят полека гасне. Свечерява.
А аз вървя без път и тихо плача.

1962-1963 г.

 

 

© Атанас Цанков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.01.2012, № 1 (146)