Пейчо Кънев
Преди няколко години в Чикаго си купих книгата "Писма до Джейн" на
американския поет Хейдън Кърут. Това е една изключителна книга за мен. През
1995, годината, в която поетесата Джейн Кениън бавно си отива от този свят,
болна от левкемия, Кърут пише всеки ден на своята голяма приятелка. Макар че
тя не е в състояние да му отговори, той не оставя писалката. Препрочитайки
отново и отново тези негови писма, аз научих много за истинското приятелство,
смъртта и за поезията.
Преди седмица изживях същото чувство още по-силно. Този път в София.
Признавам, че досега познавах Диана Иванова като журналист, но след като в ръцете ми попадна стихосбирката й "Басма и габардин", знам, че тя е истински поет. Също така вече знам, че оттук нататък много внимателно ще следя всяка следваща нейна поетична изява. Самият аз отдавна съм научил, че поезията няма нужда да е гръмка, високостилна или епична, за да е добра. И тази книга е поредното доказателство за това. Или по-скоро тази малка поетична книжка е ужасно тежка, защото е приютила между страниците си изключително много болка, страдание и мъка. Вплела е в себе си ужасно много спомени, носталгия и тъга, разказани по един много красив и мъдър начин. Поетът Диана Иванова споделя с всички нас огромната си загуба, а затова се изисква голяма доза смелост, решителност и не на последно място - талант. В следствие на това перото на Диана не съска патетично, а плаче, докато разказва. И докато четем, всички ние се превръщаме в Диана Иванова, всички ние усещаме загубата й, всички ние заобичваме все по-силно нашата родителка, или изживяваме повторно заминаването й към вечността с още по-голяма сила. Всички ние потъваме в думите, и в нас, бавно, но сигурно, започва да се прокрадва онова вечно чувство - непрежалимото.
След като затворих и последната страница, разбрах, че това не е точно книга с поезия, а един много личен дневник, напоен със сълзи, който за пореден път ни доказва онази велика истина: живот, смърт, безсмъртие. Това постига Диана Иванова чрез своите думи. Докато споделя с нас, тя се разхожда из лабиринта на тежките спомени, но съм сигурен, че е усетила дяволския кръг, в който всички ние се въртим и не можем да избягаме от тази вечна трагедия. Докато се отдалечаваме, всъщност все повече се приближаваме до ядрото на болката. И тя си намира онова малко местенце в душата, в което продължава да живее вътре в нас.
Във време, в което телевизиите, вестниците и социалните мрежи ежедневно ни отрупват с всякакви човешки трагедии - масови и лични - да разгърнеш страниците на стихосбирката "Басма и габардин", означава да осъзнаеш, че има и един друг вид трагедия - поетичната. Онази, която разплаква и топли, която разтърсва и принизява, която отдалечава и сближава. Във времена, като тези, ние имаме нужда от подобна поезия. Защото сме хора, и защото сме тук и сега.
© Пейчо Кънев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.04.2014, № 4 (173)