Мария Маринова - Смут в гората

СМУТ В ГОРАТА

Мария Маринова

Дреме лениво гората. В сън се полюшкват листата. Никой не тича, не шава, кротък следобед настава.

Само в небесната нива Слънчо не ще да почива. Прави с ръцете си знаци, вре се през редки клонаци. Боцна на Мечо крачето, щипна на Лиска нослето. После до черната Врана той упорито застана. Дълго крилцето й дърпа, свлече й пъстрата кърпа. Дразни я с тънка тояга, крие се, идва и бяга. Вранка съвсем се пробуди. Где да се дене се чуди. Много не мисли, не чака, мушна се бързо в шубрака. Сянка дано да открие, в нея добре да се скрие. Щом гъсталака разтвори, Вранка очи ококори. Сложи дори очилата, нещо трепти... непознато. Нещо седи и си трае... Нещо... какво е... не знае!

- Що ли е туй на върбата? Някакво чудо в гората! И с каква пъстра, голяма, дълга опашка е само!

Вранка до Заю изтича. Заю зад нея наднича:

- Олелеееее... как се извива! Гледайте... май че е живо! Цялото тръпне и шава! Всеки да се спасявааа! - Зайко уплашен изрече и през глава се завтече.

Тук-там в хралупи надникна и отдалеч се провикна:

- Братя, елате тук... бързо! Този... такова... е вързан! Там... между клоните ето... вижте как мърда въжето...

- Лелеее, от всички се крие, искал е да ни убие! - Ежко тревожно въздъхна и от уплаха настръхна.

- Змей ще е! - мъдро закима и Кукумявка сърдита. - Змей само може да има такава глава четвъртита.

- Май на заспал се преструва... май че ни гледа и чува... Ох, да реши да подскочиии...! - сви се Къртиче младоче.

- Туй е... ламя едноглава, гледал съм в книжки такава! - гордо Кълвач ги изгледа и се оттегли с победа.

- Не! Великан е!

- Плашило!

Всеки различно отсича.

В миг малчуганче дотича и свали свойто... ХВЪРЧИЛО!

Пак е спокойна гората. Пак се полюшкват листата. Всички животни, на сянка, пак са в следобедна дрямка.