ПРИКАЗКА ЗА ЛУНАТА
Далече в небесните нощни простори,
там при звездите, нагоре, нагоре,
сред облаци бели във златни палати,
живее красавица бледа - луната.
Красива е вярно, но много суетна!
Щом вечер настане, тя бърза да светне.
В безкрайното земно море-огледало
безспирно, по царски оглежда се цяла.
- Ах колко съм кръгла, ах колко съм пълна!
И слънцето мога сама да погълна!
Не искам чак толкова силно да светя!
Започвам от утре най-стриктна диета!
И ако поглеждаш ти вечер към нея,
ще видиш как лека-полека слабее.
Със всеки ден става от тънка по-тънка.
Уж свети, но нощем е тъмно навънка.
И пак си въздиша и пак недоволна:
- От слабост изглеждам почти като болна,
а нямам и сили навред да огрея.
Ще трябва отново да напълнея!
И лакомо почва да хапва веднага
и всеки ден нов пласт към тялото слага.
Накрая, я гледай, във добите късни,
тя свети и вече, аха, да се пръсне!
И почва отново диетата спешна
и няма край тази приказка смешна.
Слабее, пълнее, слабее, пълнее...
и даже звездите без глас й се смеят.
Ерланген, 2011
© Женя Живкова-Стайкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.10.2011, № 10 (143)