Тодор Кръшков - Ангелите на Мартин

АНГЕЛИТЕ НА МАРТИН

Тодор Кръшков

Коледният базар в училището на Мартин приключи за по-малко от трийсет минути. Сувенирите и украшенията, изработени от децата, бяха подредени върху дълга маса в учителската стая, а около нея се бяха натрупали родителите, които купуваха настървено. Учителката, която държеше кутията за парите едва смогваше да я поднесе навреме към всички ръце, протегнати да пуснат левчета.

Базарът беше благотворителен - за Мая, петокласничка от училището на Мартин. Предстоеше й тежка операция, за която бе необходима значителна сума.

Пешеходеца не бе запомнил диагнозата на момичето. Беше нещо сложно и дълго, звучащо застрашително дори на латински. Той избягваше да запомня имената на болестите, воден от мрачното суеверие, че ако назовеш злото, то неминуемо ще те сполети.

Мая беше в инвалидна количка от месеци, а операцията й бе насрочена в първите дни на Новата година. Това не бе единствената благотворителна кампания за нея, но бе най-мащабната. Беше Коледа все пак.

Натрупаните на масата експонати изчезваха с поразителна скорост. Пешеходеца също бе отделил десет лева и избра миниатюрна елха, направена от шишарка, празнично украсена. Взе я внимателно в ръце, пусна парите в кутията и се огледа за сина си. Мартин стоеше в ъгъла до прозореца, втренчил поглед в масата. Всичко беше ометено. Покривката се бе нагърчила от многото ръце, бързащи да грабнат избрания предмет.

От стотината експонати беше останала една-единствена коледна картичка, белееща се самотно върху зелената покривка.

Пешеходеца се приближи до сина си.

- Ще си тръгваме ли?

Мартин мълчеше. Учителската стая вече бе почти празна, само неколцина педагози в другия край брояха събраните пари.

Мартин преглътна мъчително.

- Моята картичка. Никой не я хареса. Много е грозна.

Пешеходеца се вгледа в нея. На картичката бе нарисувано момиче с разпилени дълги коси, хванато за ръце от два ангела с разперени криле. Фигурите бяха разкривени и несъразмерни. Крилете на ангелите изпълваха целия лист и приличаха на огромни облаци над трите мънички грозни фигурки.

- Никой не я купи - Мартин подсмръкна.

Очите му бяха станали дълбоки и влажни, а една издайническа сълза се търкулна по лявата му буза. Момчето изви глава и обърна дясната страна към баща си.

Мъжете не плачат, нали?

Пешеходеца много пъти бе изпитвал чувство на безсилие в живота си. Но днешната безпомощност не можеше да се сравни с нищо.

Мартин бе обърнал гръб на масата и се вглеждаше в тъмнината през прозореца. Пешеходеца се пресегна и взе картичката. Мушна я в джоба си.

После хвана сина си за ръка и двамата бавно излязоха навън в мрака.

Първата неделя на януари бе слънчева, но много студена. Пешеходеца излезе на обичайната си сутрешна разходка, както бе свикнал още от времето, когато имаха куче. На входа се спря изненадан. В пощенската им кутия имаше писмо. Вратата на кутията отдавна бе изкъртена, дълго време вися изкривена на пантите, докато накрая изчезна съвсем. А писмо там не бе попадало от десетилетия.

Той протегна ръка и взе плика. Нямаше грешка, писмото бе до него.

Погледна подателя и се сети. Веднага след Коледа бе изпратил картичката с разкривените фигури в болницата за Мая. Не бе сигурен дали в болниците получават писма за пациентите, но вътрешното чувство му подсказваше, че коледните картички не са като обикновените и винаги пристигат където трябва.

Дълго бе размишлявал какво да прави с останалата от благотворителния базар рисунка на сина си. След тази вечер Мартин бе подозрително весел и палав. Но Пешеходеца знаеше - децата бързо менят настроенията си, но някои случки се запечатват завинаги в паметта им.

Пешеходеца пое обратно по стълбите. Невероятно, Мартин вече се бе събудил, но още се протягаше в леглото. Пешеходеца приседна до него с плика в ръце.

Зачуди се дали не бе по-добре първо да прочете писмото, преди да го покаже на сина си. Но малкият вече го бе видял.

Разпечата го решително и извади писмото. Мартин се надигна и впери поглед в листа.

"Благодаря за прекрасната коледна картичка. Тя беше единствената, която получихме тук в болницата".

Пешеходеца пое дълбоко въздух. Усети, че чете на глас, макар очите на Мартин също толкова бързо да пробягваха по редовете.

"Пише ви майката на Мая. Тя вече е оперирана. Всичко мина добре. Вчера дори стана от леглото, което не беше правила от шест месеца. Лекарят я видя и се скара, защото това трябвало да стане поне след десет дни. После докторът видя картичката на болничното шкафче и каза, че сигурно двата ангела са хванали за ръце Мая и са й помогнали да стане".

Пешеходеца усети, че гърлото му пресъхва.

"Мая все още не може да държи химикал в ръка, продължаваше писмото, но поръча да ви кажа, че според нея грозни ангели няма".

Пешеходеца остави листа на масата и погледна сина си.

Мартин бе вперил поглед в листа. Очите му бяха станали големи, дълбоки и тъмни.

Като на стогодишно дете.