Преслав Ганев - Мазето на съкровищата

МАЗЕТО НА СЪКРОВИЩАТА

Преслав Ганев

Тя преоткри детския си страх от тъмното точно в този ден. Ръката й неумело шаваше по студената стена, от време на време докосваше нещо лепкаво или пък космато, но така и не намираше ключ за лампа, връв за крушка, свещица, кибрит, запалка или нещо друго, което можеше да й позволи поне да си види носа.

Няма никакво значение как точно се стигна дотам. Просто в един момент, дошла от лятно дворно барбекю или задушна жегава хижа през зимата, тя се беше оказала в това мазе, с учестено дишане и лавираща по стената потна длан.

- Сладурче?

Неприятен глас, как иначе да се обясни. Или глас на 60-годишен кранист, който става с бутилка бяло вино, или на юпи на средна възраст с уклон към латекса и секса с малки момченца по пълнолуние.

Жената се заозърта. Ехото в мазето й пречеше да види откъде точно идва гласът. Тя и не очакваше да има компания, това малко утежняваше положението й.

- Кой е там? - попита плахо, като се постара да насочи въпроса си в максимално много посоки.

- Георги.

- Георги чий?

- Георги Георгиев - спокойно отвърна мъжът от нищото.

- И откъде се взе?

- А, тука си бях.

- Как така? Това е мазе, тъмно е като в рог, не може просто да си си бил тук.

- Не бе, тука си бях. Нямам спомен да съм ходил другаде. Много си хубава.

- Откъде знаеш, ти не ме виждаш?

- Напоследък съм се научил да виждам по-добре от някои други хора. Недей бърника натам, че ще бутнеш един буркан!

Предупреждението му, така или иначе, дойде твърде късно и след половин секунда свистене нещо стъклено и масивно с трясък се разби в пода.

- Хартиса маста... - зацъка с език мъжът.

- Извинявай... - смутено прошепна жената.

- А, нищо, какво толкова, някакъв стар буркан. И без това нямаше да го ям, не обичам много свинска мас. Ти обичаш ли?

- Не.

- Ето, значи, по-добре си направила като си я строшила - заяви мъжът и се засмя, далеч по-приветливо, отколкото очакваше жената. Това я накара също да се усмихне.

- Ти какво правиш? - попита той.

- Търся ключа за лампата - призна жената.

- Няма ключ за лампа. Като се замисля, май и лампа няма.

- Що за място е това? Има буркани, прилича на мазе, но лампа - няма. Кой би проектирал мазе без лампа? Бабите ще се спъват, а децата ще се страхуват...

- Знам ли, на мен си ми е добре. Преди няколко месеца и едно момче мина оттук за нещо. Не съм го заговарял. Ама теб - да, ти си много хубава. Сладурана. Малко по-наляво бръкни в нишата, има много хубави курабии.

След малко се разнесе хрускане.

- Ммм, хубави са наистина, да!

- Колко изяде?

- Три-четири май. Ммм, чудесни, чудесни - примлясна жената.

- Четири е добре, упойката би трябвало скоро да подейства.

- Упойка? Упойка! Каква упойка?

- А, нищо работа, концентриран диприван. Спокойно, за трийсетина секунди ще подейства, а дори няма да паднеш, защото ще те подхвана.

И жената, преди дори да извика, а така или иначе кой би я чул в това ехтящо мазе, се оказа с подкосени крака, падаща свободно надолу към снажните обятията на някакъв мъж, изскочил от нищото.