Начо Христосков
Порите на настръхналия от свистенето на автомобилните гуми сив гръб на магистралата дишаше на пресекулки. Голото крайпътно хълмче и силуетите на селските къщи зад него изглеждаха като пейзаж, изваден от детско рисувално блокче. Префучаващите с бясна скорост шофьори едва ли забелязваха човешката фигура отгоре.
От много месеци мъжът стоеше прав върху хълмчето. Стойката на тялото му беше напрегната. Краката му издаваха готовност всеки един момент да скочат надолу...
Защо стоеше от изгрев до залез върху хълмчето и защо очите му се взираха така остро във всеки задаващ се автомобил, не знаеше никой от съселяните му. Мъжът не беше казал дори и на жена си...
Помнеше номера и марката на черния джип по-добре и от собственото си име. И никаква сила на света не можеше да го спре, когато той се зададе, да се хвърли от хълмчето върху него... И със собствените си ръце да счупи като кибритена клечка врата на шофьора, прегазил на това място детето му преди година.
© Начо Христосков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.06.2015, № 6 (187)