Мирослав Ангелов
Мъжът лежеше на дъното. Затвори очите си. Ръцете смесваха двете парчета пластелин, мачкани в инерцията на неговото време. Не мислеше за нищо друго. Скоро щеше да погълне черната дупка.
Хлапетиите бягаха по мокрия пясък, ритаха във водата крачетата си, настигаха се, спъваха се едно в друго и в по-големите вълни, ставаха, хукваха отново и с ревовете на двете пищящи гърла обръщаха всеки поглед по голите дупета. Жената ги пресрещна:
- На ти! И за теб! - звучните шамари сляха морето с крясъците на ужасните птици, пикиращи в ниското под вятъра и дебнещи за царевицата и за всичкото от ръцете на плажуващите.
- Мамоо! Бати глътна дупката.
- Каква дупка? Къде бяхте бе?! Баща ви се скъса да ви търси!?
- Мамо. Гладен съм.
Момчето следваше пътя като стъпваше върху всяка шахта: „Деветата, осмата..., шеста.“ Не бе се сдържал. Добре, че материята проявяваше повече разум (грижейки се за поривите на хормоните) и липсващата дупка на шахтата бе моментално изпълнена и очертана в единственото възможно решение, допустимо от пространството. Хората и без чудеса се плашеха, но така живееха чудесно.
- Кетчуп? Майонеза?
- Само горчица. Данке.
След поглъщането на всяка дупка усещането за глад бе непоносимо. Той можеше да изяде минимум три парчета пица с два големи хамбургера, цяла шоколадова торта и поне два пакета от отвратителните желирани мечета; парите от майка му стигнаха за парче пица, от което отчупи половината и даде на муцуната, протягаща се през оградата до училищната мрежа.
- Как ти викат в училище?
- Вече няма да потъвам. Обещавам ти.
Психологът почувства прилив на щастие. Вълната, която заля жената, погълна болката, причинена й от смъртта. Спомените за ужаса, изплуващ почти всеки ден, изведнъж се превърнаха в дърво. Клоните сменяха цветовете на листата си, както и песните - с всяка минута звучеше по-хубава и желана от жената мелодия. Психологът седна в основата на дървото, облегна се на миналото и спокойно заспа.
- Какво да бъде?
- Искам от всичко в обедното. А от това - младежът лепна палеца в менюто - искам го два пъти!
Момичето наблюдаваше с нескрито любопитство младия мъж, който помиташе храна с междузвездна скорост. Погледна ръцете му, вгледа се в очите, изправи се и доближи масата.
- Може ли...
- Опитай. И без това май ще поръчвам още. Не ми стигна.
- ...да седнa. Благодаря. Откъде е този глад?
Когато й разказа, тя си тръгна и се върна след седмица с багажа си. Защото му повярва, защото я заобича и се влюби в нейните пропасти - от детството и смъртта, от голямата й първа любов, от следващите й връзки, от страховете й. Изяде дори кариесите, но все пак остави няколко от големите дупки... абсолютното щастие?! Бе плашеща картина и за двамата.
- Ти си луд. По цялата Менделеева таблица си луд, пич!
- А ти, по-объркана и много по-мила и по-красива от Халеевата комета. Колко време мислиш, че бих могъл да издържа без теб?
Тя обаче си тръгна.
Мъжът хвана черната дупка буквално в мига, когато тя сядаше на обяда си със Земята. Подозираше, че подобен вид героизъм няма да се понрави на времето и че гладът в крайна сметка щеше да вземе своето и да го погълне. Но можеше ли да лиши хората от Слънцето? И каква щеше да бъде неговата Земя без Луната?
© Мирослав Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.10.2018, № 10 (227)