* * *
По някакъв начин съм жива,
непринадлежна и неподходяща,
смачкано късче коприна,
знаменце, пускано-хващано.
Глупости пишат и трият
ръцете, от студ посинели.
И носят в паницата вино
на близките ни, на умрелите.
Поднасям им, казвам "наздраве",
наместо "светла ви памет".
Единствени те ни остават
и ни прикъткват на завет.
А с живите - гледам-невиждам -
се разминаваме занемели,
в лъжлив целофан зазидани,
опаковани недозрели...
Все още съм тук и съм жива.
Но често си мисля - защо ли,
ако поне веднъж не успея
риба да хвана в подмолите,
да я поделя край огъня
с човеците над Земята.
Без целофан и надписи.
С риба и вино в ръката.
© Люба Александрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.04.2017, № 4 (209)
Други публикации:
Люба Александрова. По сянката ни разпознава светлината. София: Фараго, 2017.