Коста Радев - Костилки от разкази

КОСТИЛКИ ОТ РАЗКАЗИ - 5

Коста Радев

- Да се кача ли? - хрипкаво попита той, когато стигнаха до вратата ѝ.

Тя трепереше от вълнение. Стискаше ножа в джоба си, потната ѝ длан гореше. Всеки път беше така - страшно и сладко.

- Защо пък не? - отвърна. Топлата стомана на острието потръпваше нетърпеливо. Тя бързо го целуна и влезе в тъмния вход. Мъжът я последва, топлината на целувката се разля по тялото му. Пресъхналата му уста задиша дълбоко, търсейки вълшебния мирис на кръв.

- Идваш ли? - запита тя. - Много е тъмно.

- Тъмно ли е? - изненада се вампирът. - Идвам.

"Фирма организира протести, шествия, митинги, метежи, пучове, бунтове, преврати, въстания и революции. Цени по договаряне."

Светът си отдъхна: най-сетне стана известен единственият жител на Земята, когото световната лотария определи да придружава американските астронавти в полета им до Марс.

Оказа се бай Гочо от Нови пазар.

Градът бе наводнен от журналисти, къщата на бай Гочо бе отцепена, пропуснаха само посланика на Щатите и представител на НАСА. Бай Гочо ги посрещна, наля ракийка и запита:

- Колко ще трае данданията?

- Две години - обясниха му. - Отиване и връщане. През това време ще ти вървят командировъчните, осигуровките и стажа за пенсия.

- Хм, това добре. А колко личен багаж мога да взема?

Насаджията се замисли и отсече:

- Двайсет килограма максимум.

- Тая ваш'та няма да стане - отряза бай Гочо. - Това са две години бе, човек, седемстотин и кусур дни. Сто грама на обяд и три по сто вечер - колко прави туй? Минимум триста кила ми трябва. Без краставиците. С други думи - калпава ви е ракетата.

И като отпрати набързо гостите, бай Гочо полегна, докато дойде ракиеното време. А след месец НАСА проведе нова лотария и определи друг късметлия за космическата слава.

Беше пенсиониран свинегледач от малко селце близо до канала Москва-Волга.

Семейното тържество бе в разгара си.

Възрастните наблюдаваха децата и внуците, слушаха закачките и смеховете им, преглъщаха и врявата на най-малките.

"Колко са глупави! Боже, колко са глупави" - мислеха възрастните. - "И ние ли сме били такива?"

Младите наблюдаваха крадешком старите и си казваха:

"Леле, колко са изкуфели тия дъртаци! Сигурно и ние ще станем такива."

Всички имаха право.

Прекрасни бисери! - изгруха свинята. След нея загрухтяха и други, клатейки одобрително зурли. Скоро бисерите заеха водещо място в свинската естетика. Година по-късно свинете харесаха нещо друго и напълно забравиха за тях.

Но за бисерите мимолетното възхищение остана единственото признание. Те дори обявиха свинската година за свой златен век. И съвсем не забелязваха, че отдавна вече са окаляни, мръсни и миризливи, сякаш преминали току-що през свинските черва.

Кирил ми поиска пари на заем. Трябвали му за нещо. Дадох му с удоволствие. Двамата сме като братя. Неразделни и прочие. Жена ми се зарадва. Приятно ни беше да сме полезни.

След седмица реших да поканя Кирил и съпругата му на гости.

"Недей - каза жена ми. - Неудобно е. Ще помисли, че си искаш парите."

Малко след това Кирил позвъни да ни покани у тях, да гледаме мач.

"Не върви - категорична бе жена ми. - Ами ако не може сега да ни върне парите? Ужасно конфузно, уж сме отишли за това!"

Пак отказахме. После още веднъж. Накрая жена ми каза:

- Не е редно да се събираме с тях, докато не се изчисти въпросът с парите, нали? Инак излиза, че го преследваме".

След година получих пощенски запис от Кирил. Цялата сума.

"О, най-сетне!" - изсумтя жена ми.

А Кирил?

Не знам. Не сме се чували и виждали от много, много време.

Жената поспря пред вратата и погледна към мене. Кимнах и от учтивост приближих. Знаех, че живее накрай селото, мъжът ѝ я биеше и тормозеше, а преди дни беше умрял, за облекчение на всички.

- Чух за мъжа ти - казах съчувствено. Тя кимна.

- В петък го изпратихме.

И ревна. Отдавна не бях чувал толкова искрен, разкъсващ плач. Налях чаша вода от градинската чешма, тя отпи, намокри шепа и поизбърса очите си.

- Ако бях се обадила в болницата - изхлипа, - още можеше да е жив. Ама той... Като вдигнах телефона и ме наби. Такъв беше - ако е нещо болнав или кисел, удряше. Ами мъж.

И пак ревна.

- Е - опитах да я успокоя, - и той се отървал, и ти. То живот ли е било?

Тя ме погледна с мокри, безцветни очи между бръчките.

- Не е тъй то. Ми живот. На кого животът е хубав? Проклет бил мъжът ми. Биел. Не работел, пиел. Ама тогава, навремето - знаеш ли какъв мъж беше? Като дойде за пръв път в село, всички моми полудяха. Всички! Побърка се туй пусто село! Само аз се бях скрила в двора и не си показвах носа - щото бях най-дребничка, пък и бедна, пък грозна! На нищо не приличах, как да се покажа сред хубавиците. И какво стана? Намери ме, извади ме навън и обиколи два пъти селото подръка с мене - само дето не умрях. И ме взе. В неделята се оженихме, във вторника ме наби за пръв път. Ама дума не казах! И тъй тръгна - досега. Такъв-онакъв, ама пред всичките красавици мене избра, мене взе! Дребното и грозното. Затова плача! Може и от благодарност да е. Пък животът и с бой, и без бой, еднакво бързо минава.

Сянка от усмивка пресече лицето ѝ:

- А ботушите му - до коленете чак. Черни, на вакса миришат. И като стъпва - скърцат! Скръц-скръц - чак от улицата се чуват. И все накъм мене идват.