Коста Радев
*
"Продавам-заменям хубава Яна на турска вяра.Б. Йово"
*
Светофарът светна червено и Петров спря заедно с другите пешеходци. Ха си минал, ха си получил снимка с фиш, каза един младеж и посочи камерата насреща. Петров погледна и му се стори, че камерата се извърна към него и зажужа. Огледа се - и в четирите ъгли на кръстовището наблюдаваха бдителни камери. После светна зелено и всички се втурнаха, сякаш насреща ги чакаше смисълът на живота им. Петров се зазяпа дали камерите са подвижни и едва не строши една витрина с надпис "Обектът е под видеонаблюдение". Пред всеки магазин, офис, двор, гараж или вход имаше стикер с изображение на камера и предупредителни надписи. Аз мислех, че само в банката е така, каза си горчиво Петров. А те сигурно наблюдават и обществените тоалетни. ТЕ? И кои всъщност са ТЕ?
Петров спря. Беше се озовал насред градския пазар. Огледа се - разбира се, камери отвсякъде. Избра една порутена странична уличка; едва ли ще наблюдават и тук, рече си; но всяка врата бе облепена със същите зловещи стикери. Някои бяха доукрасени и с образи на баскервилски кучета, но преобладаваха строгите очертания на камерите.
Неусетно ускорил крачките си, Петров се насочи обратно към къщи. По дяволите и работата, и улиците, и града - къде да се скрие? Непрекъснато беше на някой екран и безименни служители студено наблюдаваха всяко негово движение. А може би - и всяка мисъл.
Крадешком, прилепвайки до стените, Петров стигна до къщата си. На прибежки пресече улицата и точно преди да се шмугне в спасителния вход, иззад открехнатото перде на прозореца го прободе жужащия поглед на жена му.
*
Бай Иван отпи тънка глътка греяна и огледа сътрапезниците си.
- Никога не успях да купя хубава диня от пазара - рече замислено той. - Избирам, избирам - все тая. Стискам динята да чуя как хрупа, чукам я да звънне на зряло, претеглям я колко тежи - и все зелена излиза. Опашката ѝ гледам - да стърчи нагоре и да е завехнала - нищо. Прехвърлям цяла планина дини, продавачите ми ръмжат насреща, и накрая пак най- лошата избирам. Даже съм хитрувал - избера някоя, тръгна към кантара и изведнъж хоп - хвърлям я и напосоки грабвам някоя друга. И какво? Или зелена, или изкуфяла. Казвам ви - нищо не помага.
- Добре де - обадиха се, - то сигурно е така, ама отде ти дойде наум за дини? Януари е.
- Тъй е - съгласи се бай Иван. - Но сетих се заради сина ми. Върти няколко моми, време му е за сватба. Та жената се притеснява каква ли снаха ще ни доведе.
*
Министър-председателят привърши речта си. Активистите на партията изчакаха две-три секунди и щом се убедиха, че няма повече, залата гръмна от ръкопляскания. Някои по-напористи дори скандираха, но всички си мислеха едно и също:
"Боже, какъв глупак е този!"
А премиерът се усмихваше сияйно на възторжените си съмишленици и все не можеше да се отърси от една натрапчива мисъл:
"Майчице мила, откъде се събраха толкова кретени накуп?"
*
Председателят на революционния трибунал любезно информира графа:
"Имате свободата да изберете. Нали всички искаме свобода? Тъй че - обесване, гилотина или удушаване?"
Графът предпочете гилотината.
"Отличен избор - одобри съдията. - Пример за равенство. Пред гилотината всички са равни."
"Е, братко, да вървим" - каза палачът и тричленката се задави от смях. А на стената с прясна боя бе написан девизът на революцията "Свобода, равенство, братство". Който самият граф бе съчинил преди месеци, за да свали краля.
*
Старият рибар запали лулата, изпуфка облак дим и протегна крака към печката. После отпи глътка ракия, поклати глава и притвори очи, потъвайки в спомена:
- Да-а-а, така беше... Излязохме двамата с лодката, времето беше чудесно, ние бяхме млади и силни, ех... И насред морето моторът изгасна. Не изгасна - направо умря! Бряг няма, само вода. После облаци се събраха, вятър задуха и след час морето завря! Майчице мила! Опитах да греба - не става, вятърът ни носи навътре. Жената - съвсем момиче още беше, и хайверлия при това в пети месец. Така ме погледна - беше разбрала какво ни чака и се беше примирила. А аз греба, ама представа нямам накъде. Наоколо - планини вода! Мръкна, стъмни се, нищичко не се вижда, а аз греба и само викам жената. Ама от бурята и сам не чувам гласа си. Така - часове наред! На разсъмване изведнъж стихна, миряса, огледах се - няма я жена ми в лодката. Никой няма. Виках, крещях - нищо. Така и не я прежалих, повече жена не потърсих, нямаше равна на нея...
Той избърса очи в раираната фанелка и смукна от ракията. Внучката му вдигна очи от книгата си:
- Дядо, това съм го слушала хиляда пъти. Хайде лягай си, баба спи отдавна.
Старецът изчука лулата и с пъшкане се затътри към спалнята. Да, никой вече не го разбира и уважава. А той заслужава почит и уважение. Поне заради търпението и прилежанието да се труди цял живот като деловодител в общината на това затънтено планинско градче.
*
"Как можа да го направиш пак?" - запита се сурово Мария.
Тя се вгледа в спящия мъж до себе си.
"Рано или късно Иван ще научи. Все някой ще се похвали."
Мъжът се размърда. Слънчев лъч гъделичкаше носа му и лицето му се сбръчка.
"Закълни се, Марио! Никаква изневяра повече! Никога и с никого!".
Мъжът изхърка, изсумтя и обърна косматия си гръб. Темето му лъсна насред рядката косица.
"С никого!" - повтори Мария като заклинание.
След минута добави, втренчена в голото теме:
"Или поне..."
*
"Понякога децата стават толкова лоши, щом пораснат" - каза си госпожа Лектър и захвърли вестника. Беше прочела за пети път статията за престъпленията на племенника си. "А беше такова кротко момче!" - тя мислено погали къдравата главица на малкия Ханибал. - "Възпитано, учтиво! Пък злоядо! Изобщо не кусваше месо!"
Тя се усмихна на спомена и заключи:
"Тия мръсни вестникари си измислят всичко! Чудя се само как им идва на ум!"
*
И поведе Бог новоизлюпените ангели да им покаже бъдещия свят.
"Тук е Раят, тук ще блаженстват децата ми!"
Ангелите зашушнаха одобрително.
"За жалост, зла сила ще разтури блаженството и ще прелъсти Адам и Ева - продължи Бог. - И грехът ще пропълзи навсякъде по земята."
Ангелите изохкаха.
"Тогава - продължи Господ - и вие ще се разделите на грехофили и грехофоби. И някои от вас ще паднат завинаги в преизподнята, за да се борят срещу мене, Създателя си."
Смут и страх сковаха ангелите. Само един глас колебливо наруши тишината:
"Но защо е всичко това, Отче? Защо? Какъв е смисълът?".
"Смисълът ли? - раздразнено отвърна Господ. - Че отде да зная, по дяволите? Такъв е сценарият отгоре!"
© Коста Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.09.2019, № 9 (238)