Христина Мирчева

БЕГЛЕЦЪТ

Всяка сутрин слизал по снежния склон
до железопътната линия -
да гледа преминаващия влак:
заледения от висока скорост локомотив
и прикачените вагони.

Прозорците били така обвити в скреж -
дори при взиране не виждал мяркащи се фигури.

Нямало спирка в пущинака,
само тунел - надолу, надолу в дерето.

Навярно е искал да се качи в някое топло купе,
да седне в очакване на подрънкваща количка с горещи напитки -
чай, кафе, кафе, кафе, чай...
да размени банални реплики с пътуващите.

Кой не мечтае за такива срещи!

Какво го е водело към склона всяка сутрин още по здрач -
когато всичко е примамливо възможно,
никой не можел да знае.

Няма и следа от него,
от онази последна много студена заран -
няма го да разкаже.