ЕПИЛОГ
Вървях, вървях - и извървях се
и все пеша дотук добрах се;
познах прахта на вкус
веднъж дори от омнибус.
Какви ли не видях каляски -
искрящи оси, спици бляскави,
макар да гълтах прах,
на никой в тях не завидях:
думбаз и франт, кокони бели,
превзети лели - все дембели,
и все с навирен нос:
бе прост за тях пешакът бос.
Джелепин сит, лети, наваля
през локвата и ме окаля,
но аз встрани отбих,
избърсах се и продължих.
И Господ Бог ли го закъта -
цъфтеше цветенце край пътя:
с усмихнато лице
препълни моето сърце!
Вървях, вървях - и извървях се...
Щастлив напълно не видях се.
В молитви, в тегоби,
помежду би и може би,
венец ми връчиха за слава,
но знаех си - не заслужавам -
за друго си мечтах,
но силен толкова не бях.
Които смятат ме надменен,
щастлив ме имат, не последен.
Но който е щастлив,
завиждат му и все е крив!
Но тайна болест вечно в мен е:
гризе ме вечното съмнение
и пътят ми дори -
кръвта на Несос - в мен гори.
О, колко труд ме чака още:
безсънни дни, безсънни нощи,
но май съм си за смях:
до половината успях.
Вървях, вървях и извървях се...
Мечтах, мечтах, но намечтах се,
че всякоя мечта
е по-жестока от смъртта.
Мечтах и молех нещо просто -
за тихо кътче, за спокойствие:
да рукне песента,
покой ѝ трябва, самота.
В покоя зелнал на дървото
там само да ми е гнездото
мой дом с жена, с деца,
души в души, сърца в сърца.
На старини сред вишно върше,
каквото почнал съм - да свърша,
че - още работлив -
работя ли, то аз съм жив!
Не мина, закъсня съдбата:
отрязани са ми крилата
и зей на клетката вратата -
отворена уста -
но как, кажи, да полетя!
1877, юли
© Янош Аран
© Дьорд Арато, превод от унгарски
© Марин Георгиев - поетическа версия
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.04.2017, № 4 (209)