ВЕЛИКИЯТ ПРЕХОД
В зенита си е Слънцето - поело везните на живота.
Небето се раздава за водите на Земята.
Животните спокойно и без стръв минават,
привлечени от сенките си в коритата на реките.
Листата се навеждат ниско -
същинска приказка!
Тук всичко иска да остане в Сътворението изначално.
Кръвта ми единствено оплаква
отминалото детство,
тъй както старият елен зове сърната,
покосена от смъртта.
А може би и детството ми мъртво е?
В земята вкопано е дълбоко?
Напразно чакам вест от него -
тук само пещерите екнат,
потомците са тъй далече.
Кръвта без отговор остава.
Ако е тихо, все пак ще се чуе
как сърна потропва с копитца по смъртта.
Не зная по кой от пътищата да поема.
Като убиец съм, който натиква кърпа
в устата на поредната си жертва, за да млъкне.
Затъпквам с крак останалите извори все пак,
за да утихнат те завинаги,
завинаги да замълчат,
завинаги да замълчат...
© Лучиан Блага
© Огнян Стамболиев, превод от румънски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.06.2011, № 6 (139)