Хайри Хамдан - Чужда памет

ЧУЖДА ПАМЕТ

Хайри Хамдан

Срещнахме се на "Графа", близо до църквата "Св. Седмочисленици", както беше обичайно през последната седмица. Времето най-после се стабилизира, спряха ежедневните дъждове, които така или иначе не ни пречеха да обикаляме по старите улици на града, но все пак сухото време дава илюзия за по-голяма свобода.

Имах чувството, че разходката ще продължи дълго. Нямахме предварителни ангажименти и сякаш цялото време на вечността ни принадлежеше. Той имаше намерение да се включи в протестите малко преди полунощ, но това е друга тема, която няма да намери място в тази история.

След около час се наложи да седнем някъде. Уморихме се от ходене и спорове и много говорене, затова решихме да помълчим известно време пред пълните халби бира.

Мълчанието е друг вид разговор и то доста шумен, понякога се маскира в робата на отмъщението.

- Ще ти пратя един ръкопис. Смятам, че е напълно готов. Погрижи се за него, няма да го изпратя на друг.

- Ще го издадеш ли?

- Там е работата, не желая да го издам на български език.

- Не разбирам! На какъв език си го написал?

- На български, разбира се. Никога не съм писал на чужд език.

Разбрах, макар че умът ми отказва да приеме странното хрумване на моя приятел. Мислех си, дано да е свързано с временно психично състояние под влияние на протестите и целия абсурд, който се шири навсякъде около нас.

- Приятелю, утре ще обсъдим отново този въпрос. - Предложих му и усетих горчивина да дави гласа ми.

- Не, няма да се видим утре. Бъди сигурен!

Допихме си бирата и тръгнахме всеки по своя път, аз към нощното ми дежурство пред компютъра, той към протестиращите. По-късно разбрах, че псувал всички наред, властта, протестиращите, полицаите. Псувал дори пътен знак и светофар. Щели да го отведат в районното, но и това му се разминало в последния момент.

Някъде към един часа чух сигнал за получен имейл. Знаех кой го изпраща, разбира се. Сутринта научих, че е получил масивен инфракт към три часа през нощта. Наистина е бил прав, когато ми каза, че няма да се видим повече, но този творец ме остави пред една трудна дилема. Самият той бе написал в писмото, че е изтрил романа от личния си компютър, изтрил имейла. С това искаше да изтрие и паметта си в търсене на чужда.

Защо ме постави пред такава отговорност? Разбирах, че никой не знаеше за последната му творба, а той бе емблематично име в съвременната българска литература. Всеки издател с голямо удоволствие би издал тази творба без никакво колебание. Не би ми било трудно да преведа тази книга. Нещо повече, той ми бе оставил заверен документ, с който ми предоставя авторските права за превод. Само и единствено за превод, дявол да го вземе!