АРФА
Помислих си,
че и змиите ще запеят.
Обтегнах върху арфата си
струните-змии.
Сред лозовите пръчки
и белите коси на мама
те затрептяха.
Застанах прав
под зреещите ябълки,
а струните запяха сладко.
Нощта
настъпи скоро
и в леса закрачих сам.
След миг усетих да пълзят,
да се увиват
телата на влечугите студени,
по тялото ми и нозете.
Със съсък яростен
забиха зъби във лицето ми -
поискаха да ме затрият
от света.
Но аз докоснах мамините струни,
успях да викна своите другари.
Когато в мен
живота се завърна -
видях,
че арфата ми побеля.
© Григоре Виеру
© Огнян Стамболиев, превод от румънски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.02.2011, № 2 (135)