Юлия Момчилова - Раковината

РАКОВИНАТА

Юлия Момчилова

Зноен плажен ден. Мама и татко се припичаха на слънце, а малката Мария пълнеше кофичката си с пясък и го потупваше с лопатката.

Изведнъж Марето чу, че някой вика името й. Погледна мама, после татко, но и двамата дремеха мълчаливо. Огледа се.

Хората наблизо лежаха спокойно на пясъка, някои си четяха, други слушаха музика със слушалки в ушите, а трети се къпеха в морето. Не забеляза някой да й говори. Тъкмо реши, че само й се е сторило, когато отново се разнесе същият нежен тревожен глас.

Очите на Марето обходиха пясъка наоколо и се спряха върху голяма чудновата черупка на морски охлюв. От нея излиташе онзи напевен звук, който привлече вниманието й:

- Море! Море!

- Защо ме викаш? - наведе се момиченцето над голямата черупка.

- Аз не викам тебе! - каза черупката. - Аз викам моите майка и татко.

Марето се огледа, но не видя други големи черупки.

- Кои са твоите майка и баща? - полюбопитства тя, а черупката промълви:

- Морето е татко ми, а морската вода е майка ми.

- Виж ти! - възкликна Марето. - И защо ги викаш?

- Трябва бързо да се върна в морето, защото рачето, което живее в мен, се чувства зле от жегата!

- В тебе не живее ли охлювче?

- Живееше... много отдавна. Но то си отиде и оттогава станах раковина. В мене се настаняваха какви ли не квартиранти! Имаше най-различни рачета, скариди, червейчета, дори на пет пъти живяха и дребни рибки. Но... нямам време да ти разказвам за тях. Трябва бързо да се върна в морето!

И раковината подхвана мелодичния си зов. Марето застана до нея и също започна да вика:

- Море! Море!

Морето плискаше тихо кротки вълнички и се беше отдръпнало далече от брега.

- Има отлив на водата! - въздъхна тъжно охлювената черупка. - Боя се, че рачето няма да издържи, докато приливът се върне и морето ни поеме навътре!

- Аз мога да ви помогна! - каза внезапно малката Мария.

Изсипа пясъка от кофичката си, пусна в нея раковината с рачето и затича към морето. Но бързо се сети, че мама и татко не й позволяваха да влиза сама във водата и се огледа за Морския спасител. Неговата кабина стърчеше високо над всички хора, излегнали се на плажа.

- Чичко, моля те, помогни! - замоли го Марето. - Пусни тази раковина в дълбокото море, защото рачето в нея умира от жега!

Чичкото Спасител я погледна изпитателно и се засмя сърдечно. След това обу плавници, надяна на главата си шнорхел и очила. Марето му подаде кофичката си с раковината и радостно проследи как той навлезе навътре в морето, после се гмурна, а когато се появи отново на повърхността, кофичката й беше празна.

* * *

На другия ден Марето пак си играеше на плажа, пълнеше кофичката си с пясък, тупаше купчинките с лопатката, а очите й все към морето гледаха. Какво ли правят сега раковината и рачето? Дали са добре? Изведнъж... съзря бяла точка да изплува от хоризонта върху водата. Тя приближаваше, уголемяваше се... Марето разбра, че в морето плува малка книжна лодка, която се насочва точно срещу нея. Остави кофичката си и изтича да посрещне лодката, която спря на чертата, нарисувана от вълните върху пясъка. Наведе се, взе я, разгъна хартийката, а върху нея пишеше: "Благодарим ти"!

Дали раковината и рачето бяха написали тази бележка?