Веска Гювийска

ИТАКА

В далечината има сняг, той е винаги безупречен, искам да съм цвете, което стъпва върху земята босо. Когато гледам слънцето в очите, знам, че сме отговорни единствено за светлината, и мракът е поносим донякъде, защото е част от нея. Прибирам вещите сега, защото всяка вещ е разпиляване на време, и стъпките, които извървяват себе си обратно, но до теб не стигат, защото ти си твърде близо. Прибирам спомена за жмичка - Господ обича да се крие, без да го намират, прибирам и прането, за да мога тази вечер да отплавам към Итака - хоризонт и мачта. Прибирам разни джунджурии, напълно непотребни (като небитието), които ме правят още жива, като например скъсаното копче на сърцето.