Васил Славов

ЖЕНА

Където свършва светлината
и като кръст започва святостта,
една жена напусна свойто ято
и в сенките на спомена се спря.

Видя ръката си на тихия прозорец,
къдриците му, тръгналия дъжд...
усети как душата се отваря
и как докосва първия си мъж;

как после плисна... прокърви...
как плачеше и галеше детето,
как тичаха през сълзи то и тя,
загубени под среза на небето;

как падна - паднала жена -
как корените плъзнаха по нея
преди да стигне възрастта
невените когато само тихо пеят.

И после чу как дланите изгряха,
повдигнали молитва в самотата
и сребърни светици на нощта
поведоха я тихичко... нататък.

Животът й изтегли съчка
от празнота гнездо, което ви напусто
и от което виждаше след залез
рубините, които обковават кръста.

Където свършва светлината
и като дим се стеле святостта,
една жена, изплакала живота,
със сянката на птица отлетя.