Васил Славов - Хиената

ХИЕНАТА

Малко накриво влезе в дома си.
Олюля се,
залитна встрани.
До хиената, дето се давеше, седна.
Не я и погледна дори.

А тя, кучката жилава, довършваше блюдото.
Хръкна
и клекна в нозете му.
За милувка любовна подложи гърбина,
покрита с грапава четина.

И днес дълбоко се бяха впивали зъбите,
като риба
бе скачал гръклянът.
Сега, преди изгрева, тя проточи език
и лизна на дошлия коляното.

Но той не посегна, извърнат към тъмното,
не можеше да я гледа
петнистата -
провесила задница, с жълто в окото,
с корем като виме увиснал.

Още му вършеше работа, чистеше мършата,
тук-там
и на живо налиташе.
Тогава той сваляше бързо колана,
с токата в главата я шибаше.

Така си живееха сред добитък и тръни
Джим Биймът,
той и хиената,
в ъгъла, дето саваната пушеше,
където гореше вселената.

Намерил я беше - кутре полуживо
в стърнищата,
с кърлежи впити,
погледнал бе пушката, бе плюнал с досада
и хвърлил животното в джипа.

Бързо набъбна тя, лакомо гълташе.
Грозна и предана
на прага го чакаше.
А той все по-бързо Джим Бийма довършваше
и по-тежко краката си влачеше.

Така падаха дните, посечени бързо
от тежкия
мъжки запой...
Само понякога, отвъд планините
долиташе призрачен вой.

И сега, преди изгрев, плисна канонът
на десетки
диви гърла,
синьото було на маранята разкъсал,
господар на деня и нощта.

Хиената трепна, в грозното тяло
нещо се сви
и избухна,
сля се с високото, тягостно виене. . .
И животното страшно препусна.

Губеше сили, устремена към края си.
Хъркаща,
превила гърба,
тя премина полето от жега напукано
и нагази в часа на лова.

И нокът след нокът, с корема увиснал,
под ниски до падане
саванни звезди
хиената бягаше с жълто в окото
към острите зъби на свойте сестри.

Други публикации:
Васил Славов. Американа. София: Труд, 2010.