Пламен Петров - Колекцията

КОЛЕКЦИЯТА

Пламен Петров

Някъде по обяд, разхождайки се из централната зона на града, бях връхлетян от внезапна носталгия по миналото. Нямах обаче машина на времето, за да се върна с нея там, нито владеех хроно телепортацията.

Затова реших да се отбия в близкия оказион, който, когато изпаднех в подобни настроения и стига да можех, винаги посещавах. След малко вече стърчах пред двукрилата му плъзгаща се врата, отворила се сама и пуснала ме да мина, щом й задействах фотоклетките. Влязох вътре, насочвайки се към секцията за уреди, вещи и техники и пренебрегвайки тази за мебели. Беше застъпена епохата от изминалото столетие, представена като своеобразен паноптикум, в който мигом се потопих и започнах да разглеждам експонатите. Това бяха предимно стари печки и бойлери на дърва, които постепенно се трансформираха в електрически в зависимост от датата и годината си на производство. Имаше също аналогови радиоапарати и телевизори, перални и други машини, поставени направо на пода или върху метални рафтове до боядисаните в светло кафяво стени.

Следваше сбирката с грамофони, магнетофони, касетофони, уокмени и уредби, пуснати на пазара през втората половина на 20-и век. Някои от тези модели навремето бях притежавал, но после ги бях изхвърлил или продал, заменяйки ги с продуктите на високите технологии. Бях се цифровизирал и в момента имах в дома си всякаква електроника, включително плазми, лаптоп, усилвател и тонколони с дистанционно управление. Пазех и един радиокасетофон с механично превключване и набиране от средата на 80-те, който бях заковал на вълните на една от станциите за рок музика. Пусках го, щом интернет се скапеше и започнеше да ме тормози с верижна реакция от сривове, иначе слушах и гледах каквото ми трябва от лаптопа...

Оказионът беше доста голям и добре зареден, но в този час на деня се радваше едва на десетина посетители. Сред тях бе и едно момченце на 4-5 години, сграбчило в ръцете си таблет и надянало на главата си слушалки. Беше се втренчило в дисплея на устройството и сърфираше трескаво, като играеше явно на някаква игра. Беше дошло с баща си, но се бе отдалечило от него, заставайки точно пред едно старо настолно огледало, което исках да разгледам отблизо.

- Мръдни малко, пречиш ми! - извиках аз, но хлапето не ми обърна внимание. Реших да бъда по-радикален, затова го хванах под мишниците, вдигнах го и го преместих встрани. В резултат то си свали с неохота слушалките и ме изгледа раздразнено, след което изръмжа:

- Ъ-ъъъ!

- Викам ти, но не чуваш. Какво правиш, играеш ли?

- Да.

- Кой те научи?

- Никой.

- А можеш ли да четеш?

- Не.

- Тогава как влизаш и как разбираш какво да натиснеш?

- Знам.

- Откъде знаеш? Някой ти показа ли?

- Не.

- Тогава как?!

- Ами знам, бе, мога - тропна с крак хлапето, след което си сложи отново слушалките и продължи да играе.

"Бъдещ компютърен гений, или геймър, или хакер, или направо робот", си помислих по негов адрес и се надвесих над огледалото, до което вече имах свободен достъп. Погледнах си отразената в него физиономия, съзирайки и фигурата на някакъв индивид, появил се току-що в магазина и попаднал в "кадър", макар и все още на заден план. Беше едър, добре сложен, и закрачи право към мен, тъй че щом наближи, аз разпознах в него терминатора. Обърнах се рязко с протегната към корпуса му дясна ръка и натиснах с показалец спусъка на въображаемия си пистолет, имитирайки единична стрелба.

- Бум! - извиках, след което добавих: - Мишената поразена.

- Поразена другия път. Не успя да улучиш. Ако беше истински, куршумът щеше да мине на сантиметър от лявата ми ръка, малко над лакътя - измуча Арни.

- Как разбра?

- Показа го софтуерният пакет за симулации на екстремните моменти, инсталиран в мен. Отразява моделите на поведение плюс съответните рискове, варианти и причинно-следствени връзки, както направи и сега. Прогнозира какво ще се случи в следващите двайсетина минути, ако бъда нападнат или ако самият аз атакувам някого.

- Ясно. Ти си съвършен! А защо си тук? Да не би да си решил да се обзавеждаш в тъй наречения ретро стил?

- Не аз, а Джон Конър. Ще си прави колекция от стари предмети, която смята да пренесе в бъдещето. Чрез нея ще пази жив спомена за миналото, и по-точно за доброто старо време, когато е бил млад.

- Как ще си пренесе колекцията в бъдещето? Ще я телепортира ли? - попитах.

- Не. Просто ще я поддържа, обогатява и съхранява, в резултат на което след няколко години тя сама ще се озове там.

- Вярно. Как не се сетих! Времето се движи само напред, бидейки устремено винаги към бъдещето.

- Да. Още повече, че напоследък страда от паметови нарушения, които, щом остарее, започват да се превръщат във все по-чести пристъпи на амнезия. Затова иска да се обгради със стари вещи, на които е не само ценител, но и пациент, понеже те му помагат да си спомня какви ги е вършил на младини.

- Кой, Конър ли?

- Да - поясни Арни.

- Интересно! - промълвих, а той продължи:

- Като те гледам, май няма да купуваш.

- Няма. Само разглеждам, отдавайки се на носталгията си по миналото, връхлетяла ме преди малко за пореден път.

- Аз обаче ще взема някои неща. Започвам от това огледало, което наистина е достойно за колекцията на Джон.

- За какво му е, толкова ли много обича да се гледа? Да не е станал нарцисист? - учудих се аз.

- Не е за него, а за любимата му Кейт Брустър. Като всяка дама тя страшно ще го хареса, защото е в рамка и удобно за хващане и преместване. Но я чакай малко - рече терминаторът и отиде в другия край на помещението, където бяха количките за пазаруване. Грабна една и се върна с нея, като внимателно взе да я товари с избраните от него стоки. Освен огледалото, това бяха магнетофон, грамофон, маслен радиатор на ток и две ръчни шевни машини, произведени от водещи фирми, някои от които вече не съществуваха.

- Чак и шевни машини! - изцвилих аз.

- Да. В идните дни ще дойда и ще купя още. Подходящи са за горни крайници на терминаторите, които в близкото бъдеще Съпротивата почва да бълва на конвейр. Като се махне долната им част с кутията, се превръщат в метални кости, и то изключително яки. Прикрепват се към ключицата и ето ти готови ръце на киборг - коментира Арни.

- Супер!

- Безспорно - отвърна той и следван от мен, заизбутва количката към съседните рафтове, където бяха грамофонните плочи. Веднага фиксира и грабна една квадратна кутия от картон, върху чийто капак беше изписано с едър готически шрифт "Танхойзер". Махна го и отвътре се показаха 4 винила в обложки, съдържащи записи на отделните части от известната опера на Вагнер. После затвори кутията, взе я и я сложи при другите вещи в количката, което ми даде повод да заявя:

- Като млад Вагнер е бил социал-революционер. Сражавал се е на барикадите в Германия заедно с руския анархист и негов приятел Бакунин.

- После обаче става монархист и влиза под кожата на баварския крал, с чиято финансова помощ успява да построи къщата и фестивалния си комплекс в Байройт. Освен че създава велики опери, написва и мемоарите си, проявявайки се като много добър белетрист - добави Арни.

- Знаел е какво иска и за какво се бори. Постига успех и с музиката, и с писането, които владее отлично - подчертах.

- Да - съгласи се Арни и ние поехме в обратна посока, минавайки покрай хлапето, което продължаваше да играе.

- Малкият индивид е напълно обсебен - констатира той.

- Залепнал е за тъпия си таблет и нищо друго не го интересува - добавих по този повод.

Стигнахме до касата с възправения зад нея продавач: към 50-годишен субект в бяла риза, сив елек и с бежова папийонка. Имаше вид на интроверт, но реши да се направи на отворен, като посочи двете шевни машини и заяви:

- Господата навярно са дизайнери, моделиери?

- Не. Само колекционери - отряза го терминаторът и той мигом се сгърчи от обзелото го притеснение. После се взря в монитора на компютъра си, проверявайки описа с цените и изчислявайки общата сума на закупените вещи.

- Точно 1500 - обяви след минута, в резултат на което Арни извади от джоба си пачка с банкноти и му наброи парите. Малко по-късно двамата вече бяхме отвън, избутвайки количката до мощния му джип, паркиран недалеч от входа.

- Ще се справя сам, ти недей да бараш нищо - повели той.

- Окей - отвърнах и запалих цигара, понеже изведнъж ми се допуши.

От своя страна Арни бързо взе да напъхва закупените неща в багажника на машината, като измърмори:

- Вместо да пушиш, върви и хапни нещо! Виждам, че доста си отслабнал.

- Преди да се появя тук, ядох. Имам апетит, но, уви, не наддавам.

- Тогава иди в Центъра за угояване.

- За угояване?! Да не съм Хензел или Гретел! Не бях чувал за този център.

- Откриха го неотдавна. Държат те 5 дни, тъпчат те с отбрани специалитети и ти качват 40 килограма отгоре. Правят те да замязаш на шопар и накрая ти вземат 1000 кинта за услугата.

- С тези пари мога да ям в продължение на един-два месеца. От какъв зор да им ги давам?

- Не знам. Само ти казвам, че има такъв център, както има и центрове за отслабване.

- Като нямаш мангизи и стоиш гладен, сам ще отслабнеш.

- Това се отнася за бедните, не и за богатите, изправени пред постоянното изкушение да злоупотребяват с храните. Затова посещават тези центрове, където в продължение на една седмица ги държат гладни и им стопяват мазнините. Пускат ги да си ходят вталени и кльощави като балетисти, вземайки им също пари.

- Колко?

- Два бона.

- Това е абсурдно!

- Всичко е абсурдно - обобщи Арни и затръшна капака на багажника, понеже беше приключил с товаренето на вещите.

- Къде ще ги караш? - попитах.

- В апартамента на Конър. По-нататък, когато колекцията му набъбне, ще я преместим в някоя от базите на Съпротивата. Ще купим и дузина стари мебели, така че всичко да бъде на ниво.

- Ясно. Много напече обаче, въпреки че още е пролет. Температурите щели да продължат да се качват, което, от друга страна, е добре, защото и водата ще се стопли. Взех да копнея за морето и май скоро ще дебаркирам там, за да направя сефтето за тази година - изфъфлих.

- Когато се цопнеш, внимавай да не глътнеш вода и да не се надрусаш - предупреди ме Арни.

- Да се надрусам!? Досега морето беше само солено. Не знаех, че вече съдържа и наркотични вещества - възкликнах.

- Не чу ли новината, която медиите избълваха наскоро? На брега при съседния град изплували 100 килограма кокаин, сложени в найлонови пакети.

- Сега я чувам от теб. Невероятно! Да не би рибарите вече да упояват по този начин рибата, за да я ловят по-лесно?

- Това е дело на наркопласьорите. Пускат й дрога, ловят я и я продават в магазините. Така зарибяват двойно клиентите, които първо ядат нея, намирайки я за изключително вкусна, а после минават направо на дрога.

- Откъде знаеш?

- Самите медии го раздуха. Имаме и наши хора в службите, с които си сътрудничим и които го потвърдиха. Именно те подгонили неотдавна въпросните дилъри, които обаче им се изплъзнали, успявайки да изхвърлят в морето кокаина не разопакован, а както си е с найлоните. Сега агентите подготвят поредната акция срещу тях, като канят и нас да участваме.

- И вас?! Ще бъде исторически момент: да станем свидетели на това как Съпротивата разбива наркомафията - рекох.

- Не цялата мафия, а само един от многото й клонове - коригира ме Арни.

- Значи вече и наркотици в морето. Ужас!

- Да, светът се руши и разпада, а вие ставате все по-зависими. Не само към дрогата, но и към всичко останало, което ви заобикаля. Но сега ще тръгвам, защото имам и друга работа.

- Ами количката? Нея кой ще я върне?

- Аз - обади се внезапно изникналият до нас униформен индивид, който я грабна и я подкара обратно към оказиона.

- Във всяка количка има проследяващ чип. Щом бъде изпразнена, той изпраща сигнал до компютъра в магазина и този тип идва да я прибере - светна ме Арни.

- Да не би да има такива чипове и в нещата, които закупи? Тогава ще стане кофти.

- Няма. Когато дойдох, ги сканирах и така ги взех. Сега обаче изчезвам.

- Добре. Чао! - казах.

- Чао! - отвърна Арни, метна се в джипа и го запали, подкарвайки го към района, където живееше Конър...