Илеана Стоянова - Сбогуване

СБОГУВАНЕ

никога, никога няма да овладея изкуството
ръкостискането ми за сбогом да изглежда естествено
пръстите да прикриват гърчовете на агонизираща любов
а дланта лепнеща от раздялата да не се просълзява с наша кръв.

но думите ми не издават болката, усмихвам се
а лицето под шлема е разкривено като африканска маска,
облягам чело във въздушния покрив – падат пера от раненото ми крило,
тялото ми се затваря като мида и вибрира от желания,
изплитам в утробата си бисерни цветя въображаеми.

нощта настъпва над пустеещите ниви без лунен сърп
и без бохемска песен на орача
а празнотата във гнездата ми напомня че вече съм свободна
и ще изтрия ароматния си спомен за мъжа,
чувам и звука на падащи в прахта вериги.

над главата ми хиляди щъркели се сбогуват с лятото.