Емилия Найденова

ДАР

на Костенец и всички лета

Само миг да се върна и после в света ще е друго.
Ще затворя очи. След минута съм там, във игри.
Имам детство без дъх. И съвсем не мирише на дюли.
Но пък всички звезди в детски мънички длани е скрил.

Там, където със дни под узрелите тежки лозници
неведнъж съм се била до кръв с две-три смели пчели.
И където на дървена люлка, със вятър в петите,
съм достигала с пръстче Господните тъжни очи.

И чешмата зад мене, прохладна и в себе си нежна,
ми е пяла до сън най-приспивната песен през май.
Върху устните спрял, като вчерашен влак, полумесецът,
а в сърцето ми кипват въпроси и три чаши чай.

Сутрин споря с щурец, после дъх ще отпусна в сеното.
С баба мир ще подиря. И котката в мен ще заспи.
Като някакво царство ще видя небето отдолу,
докато нямам дъх подир всички лудешки игри.

Днес краката ми, боси, още търсят я тази вселена,
този спомен - червен, като покрив на село, пожар...
Няма как от душата ми някой въобще да я вземе.
Тя е моята тайна. И моят единствен, откъслечен дар.