Весела Фламбурари

ЕЛХАТА

Весела Фламбурари

Имаше една елхичка, която съвсем не искаше да става Коледна елха.

- Така де, една нощ - добре! - казваше тя. - Ама после? После съвсем не ми е ясно! По-добре да си стоя мирно и тихо в гората. При това много тихо, защото, както са плъзнали разни бракониери... Докато се усетиш, и хоп! вече си с гирлянди и звезди! Не е за мен тази работа! Имам други планове за себе си. Смятам да доживея до шест хиляди осемстотин трийсет и шест години! Е, в краен случай до шест хиляди!

Елхичката завърши важно речта си и после се огледа. В гората обаче така й бяха свикнали, че вече не я слушаха.

Хубаво-о-о, но стана така, че една зима горският я забеляза. Не само забеляза, ами и отбеляза. С бял кръст, напреки. Какво ли не направи елхичката, за да махне боята, но не успя.

- Явно не съм стояла достатъчно тихо и кротко. Точно на мен да се случи!

Скоро дойдоха и горският със сина и дъщеричката си. Нарамиха елхата и право вкъщи. Сложиха я в стаята, а тя ги гледаше толкова недоволно и гневно, че за малко успя да ги стъписа.

- Точно мен ли намерихте? - викаше елхата. - Аз, дето щях да живея мирно и тихо, забележете: мирно и тихо! До шест хиляди години! Ама ха-а!

Скоро стъписването отшумя и всички започнаха да я украсяват. Отначало елхичката се дърпаше, сърдеше и протестираше. Но когато й сложиха голямото огледало да се види, изведнъж се смая.

- Я-я-я, ама аз съм станала доста хубавка! Е, малко натруфеничка, ама на такъв празник - може!

После елхата се отпусна. Пя коледни песни с другите. Въртя се в кръг във вихрен танц. Получи много и прекрасни подаръци. Смя се на воля, без да се стряска, че не стои тихо. А най-отгоре й малката звезда излъчваше такава светлина, че елхичката се почувства съвсем замаяна.

Нощта отмина. Слънцето се появи. Елхичката вече не изпитваше предишния страх.

- Беше толкова прекрасно, че стига за шест хиляди осемстотин трийсет и шест години напред!