Красимир Пашов

ДЪРВО

От прозореца на нощния си влак
споделях тишината на онази гара.
Дъждовни капки натежаваха върху цветята.
Като пеещ славей бе извила гръд луната.
Пред жадуващия поглед се яви
това, което трябваше да съществува:
дърво, с най-тъмното стъбло,
каквото някога съм виждал,
разцъфнало в най-светли цветове...
Сънни гласове на птици
запяха за дървото на живота.