Илко Илиев - Отсам и отвъд

ОТСАМ И ОТВЪД

web

- I -

От нищото дойдох - и пак натам отивам,
бях тръгнал да кося небесната си нива,

когато забелязах, че скрипти косата
под присмехулни погледи към неудачник.

И тъй настойчиво във мен се впиха,
че аз насън пророних два-три стиха.

Тогава спрях. В главата ми кънтеше
най-яростният вик: И ти си грешник!

Не е това небесната ти нива,
а твоят път объркан из копривата.

Хвърли косата, ти не си косача,
един от нас си ти, я виж кълвача!

Дълбае цял живот със клюн кората,
но не достига вътре, в същината.

И ти си прокълнат, и нямаш сила,
а във душата ти - змия се свила...

- II -

Приведох гръб, светът ми се разпадна,
уста отвори сянката ми жадна,

но моят вик замръзна по средата
и аз разбрах, че мъртвите ме чакат...

- III -

Те бяха там. Един до друг. Безплътни.
Мехурчета-души люлееха се в мътното.

Като синджир от Маркови невести,
изплакваха най-нежните си песни.

А сълзите им, капещи отгоре,
попиваха в небесните ми корени...

И ме подканяха със неми знаци,
но не посмях оттатък да прекрача...

И свърнах пак при живите, да видя,
дали не съм оставил спомен свиден:

- IV -

Една жена - ВИДЕНИЕ, ме чакаше на прага,
от нейната усмивка някога избягах.

И празна зееше на моя дом вратата,
като жалейката на скръбен отпечатък...

Едно дете почаках да отвори,
но в тоя дом и то не хвана корен.

Бе моето дете. И аз заплаках.
Сред живите напипвах само мрака...

За мъртвите бях жив. За живите - мъртвец.
Един премазан в тъмното щурец.

Сега долавям нещо много странно:
Мелодия за живите и мъртвите поравно.

И разполовен - в земята се забивам...
Бях тръгнал да кося небесната си нива.

22-24.07.2009