Частните уроци започваха с ритуала
наливане на бутилката бира в огромната халба -
докато траеше учебният час учителят до дъно я пресушаваше.
Пускаше касетата с Led Zeppelin, казваше да се опитам
в съзнанието си песента да забавя, да могат чуждите думи
отчетливо да се подредят - тогава още не бях опитвал средства,
които не само думите, но и времето можеха да забавят;
някак си продължавахме с глуповатите диалози в учебника,
казваше, че вече е готов с няколко сценария - бягство от
добре охраняван американски затвор и още една-две кримки,
когато лятото в Будапеща отиде, ще ги прати на Холивуд направо оттам,
да видим какво ще му кажат комунистите.
Много висок, неизменно с дънките Rifle,
демонстрираше превъзходството си над провинциалния свят,
безсмислено трудещ се от осем до пет.
Понякога идваше вкъщи, качваше колелото догоре
и на площадката го оставяше, по лицето му избили капчици пот -
бледото му чело уязвимо, не само заради жена му -
красива рецепционистка в известния по онова време хотел "Лайпциг".
Не знам какво стана с този странен човек, сякаш виждаш на улицата
мъж, пуснат след години от някакво заведение,
винаги в ожесточена битка с домоуправителя на входа,
когато някой от отговорите ми особено му се нравеха,
ще каже: сър, вие направо сте грейт.
© Благовест Петров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.12.2016
Благовест Петров. Всички са си отишли. Варна: LiterNet, 2016