Няма кой да разкаже историята на светлината,
твърде големи са мащабите за отворилата се за кратко прозирка,
след 7-8 десетилетия пак се затворила, в неделя часовете са
със слабо лъчение по дворовете - изнемогват остатъците от деня.
В следобеда лежиш, искаш да си представиш болнична стая,
от прозореца можеш да видиш върховете на зелените борове,
огъващи се от въздушните течения: това не са боровете в Родопите
насред отдалечени поляни в подножието на връх Перелик;
вятърът - той не запраща сред небесни селения, а издъхва
зад ъгъла на съседната улица, замира сред ничието празно,
както от празното се е появил. В тези моменти зад природата
не се таи нищо - самата природа случайно нахвърляна между
асфалт и фасади, превърнала се е в резерват на самата себе си -
градските лястовици наредили са се по жицата, опъната между
два бетонни стълба през улицата; по нея ще изтекат образите от
финала на Европейското, поканени са родителите
мача да гледат на четирсет и два инча - къде са сега телата им,
тукашната светлина няма спомен за тях, опитваш се
други времена в съзнанието да извикаш, когато толкова важни
в живота на детето бяха. Отваряш книгата с поучения отпреди
няколко века, състоянието като богооставеност се описва,
тялото е във външния мрак, съзнанието залостено сред железните
пръти на навика, нима е възможно извън светлината да дишаш,
да се промъкваш по граничната линия, откъм тревожния й край.
© Благовест Петров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.12.2016
Благовест Петров. Всички са си отишли. Варна: LiterNet, 2016