Незнайно колко лета още ще могат да идват.
Вече ще сеят една-две лехи боб, черга лук,
а дърветата - даже сред паяжини и гъсеници -
ще продължат да раждат подивяващи ябълки.
Портата все така се заключва с верига и катинар,
а в пролуките на каменната ограда се стрелва селският гущер -
кой не го е виждал по детства, по уединени, напечени места?
Лястовиците и тази година заселват гнездото под навеса за дърва,
струва ми се, че виждам само майката с малките.
По цял ден радиото е на Хоризонт,
все предавания за Том Джоунс и Ела Фицджералд:
разни носталгии по нечие несвършващо минало.
Загубили се из двора, сякаш от всички забравени,
в големите жеги се крият под сянката на смокинята:
на повече от петдесет е според баба ми Бойка.
Понякога разглеждат снимки от операта в Сидни
или кенгуро, снимано направо през прозореца на колата,
не биха се изразили така,
но държат доказателствен материал с житейските загуби.
Тукашните им очи не стигат по-далече от плочника -
нападалите листа с метлата се смитат,
а надвечер се хвърлят няколко кофи от кладенеца - да освежи,
да пораздвижи задрямалия живот на няколкото божи кравички.
© Благовест Петров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.04.2020
Благовест Петров. Корен в дългото време. Варна: LiterNet, 2020