Чувам старостта как пристъпва в коридора -
това е баща ми, станал в три посреднощ,
влачи тежките чехли по теракота,
запътил се е с тих ужас да разходи
простатата си до банята,
ще стои там поне двайсет минути.
В тишината всички звукове са отчетливи,
времето е забавено движение на картини,
котката изскача от тъмното на долния свят
и като невидима заплаха се настанява
в долния край на леглото.
Господи, как невинността тихомълком се върна,
не само заради пижамата му с телесен цвят,
с която от известно време започна да спи:
не знам в кой момент
всичките ми възражения от миналото
изгубиха остротата си -
той, едно смаляващо се същество,
в което желанията постепенно замират;
всяка вечер като раздигам масата,
виждам - почти не е докоснал чинията,
походката му е някак скована,
трудно се протяга към закачалката;
а паметта му наобикаля едни и същи места -
все към тях се завръща,
места, населявани когато още не ме е имало.
© Благовест Петров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.04.2020
Благовест Петров. Корен в дългото време. Варна: LiterNet, 2020