* * *
Затворих телефона.
Както всяка година през февруари
се обаждам да предам най-добрите си пожелания
за едно приятелство, продължило повече от петнайсет години.
Започнало някъде през 90-те, когато
всяка събота, купил цяла торба с бира от квартално магазинче
в Студентски град, се качвах с асансьора, надраскан с
всякакви безсмислени остроумия.
Тогава още не познавах жена си и светът беше доста тъжен хаос,
опитвах се да се закача за много тънката и нежна нишка,
минаваща през страниците на поредната книга,
носталгичният разказ на Щилер или На Есме - с обич и омерзение.
Започвахме една по една бирите да отваряме,
взряни в квартала с резиденциите на посланиците,
шегувахме се, че горките дипломати не случиха на съседи.
Така продължавахме, докато в стаята пълен мрак не настанеше,
единствено от уличната лампа мъждукаше светлина,
свидетел на времената от застрояването на комплекса.
Седяхме и си давахме сметка,
че безкрайна изоставеност се е простряла в седмиците преди
да дойде същинската пролет, земята е влажна и парцалива,
в събота вечер минутите се разпиляват, разпокъсани.
Тези неосъзнати преломни моменти, които по-късно
осъзнаваш като леко смразяващи - всеки трябва напълно незащитен
нанякъде да поеме, но засега изборът изкуствено се забавя,
трябва врата да отвориш и без да се обръщаш, с хората да се смесиш,
достигнал понякога на хиляди километри оттук, съдбата си осъзнаваш:
биологичен отрязък, в който клетките на тялото ти усилено се делят,
след това спират, вятърът свири в изсъхналата тръстика покрай брега
на американско езеро сред почти родните планини на Колорадо.
© Благовест Петров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.12.2010
Благовест Петров. История на мястото, или изгубените пейзажи. Варна: LiterNet, 2010